Храчката го улучи под окото и бавно потече по лицето му. Манек изглеждаше повече озадачен, отколкото обиден, и изобщо не прояви обичайното човешко отвращение. Изтри внимателно слюнката и заби поглед в мокрото по пръстите си.
— Какъв е смисълът на това действие? Усещам, че това вещество не е отровно. Има ли функция?
Цялата борбеност напусна Рамон като въздух, изригнал от спукан балон.
— Изтрий си лицето, pendejo — прошепна той уморено и отново седна и обви коленете си с ръце.
Беше вярно. Беше изчадие. Студена пот изби на челото му и под мишниците. Започваше да вярва на твърденията на Манек: не беше истинският Рамон Еспехо, не беше дори истински човек, беше някакво чудовище, родено в цистерна, неестествено създание, едва на три дни. Всичко, което помнеше, беше фалшиво, беше се случило на друг човек, не на него. Той никога не беше живял извън онзи връх, никога не беше чупил глави в бой по барове, никога не беше чукал жена. Никога не беше срещал истинско човешко същество въпреки спомените си за всички хора, които си мислеше, че познава.
Как му се искаше изобщо да не беше идвал в планината, изобщо да не беше поставял онзи фатален заряд! А след това осъзна, че той не беше правил нито едно от тези неща. Беше ги правил другият. Той нямаше нищо освен настоящето, нищо освен Манек и гората наоколо. Не беше нищо. Не беше никой. Беше чужд за света.
Тази мисъл беше главозамайваща, почти невъобразима и той съзнателно, с огромно усилие я изтласка. Замислеше ли се дълбоко над това, щеше да полудее. Вместо това се съсредоточи върху физическия свят — върху студения вятър в лицето му, върху облаците, запълзели по злокобно помръкналото небе. Който или каквото и да беше, беше жив, сред света, реагираше на него с животинска напрегнатост. Дърветата куркума миришеха толкова хубаво, колкото паметта му казваше, че трябва да миришат, вятърът бе също толкова свеж и прохладен; внушителната гледка на Сиера Хуесо далече на хоризонта, слънцето, проблясващо по снежните шапки на най-високите върхове. Беше красиво както винаги и красотата извиси сърцето му както винаги. „Тялото продължава да живее — помисли Рамон с горчивина. — Дори когато не ни се иска да е така“.
Изби с усилие и тази мисъл от ума си. Не можеше да си позволи отчаяние, ако държеше да оцелее. Нищо не се беше променило въпреки произхода му, все едно дали беше отгледан в саксия като стрък пипер, или се беше изтърсил с писък и плувнал в кръв от майчината си утроба. Беше Рамон Еспехо, все едно какво говореше извънземният, все едно как изглеждаха дланите му. Трябваше да бъде, защото нямаше кой друг да бъде. Какво значение имаше дали там някъде съществува някой друг, който също си мислеше, че е той? Или сто такива? Беше жив, тук и сега, в този миг, все едно дали беше на три дни, или на трийсет години, и това беше важното. Беше жив — и смяташе да остане така.
Вдигна очи към чужденеца, който изчакваше с изненадващо търпение.
— Как може да е вярно това, което казваш? — попита със свити устни. — Не съм някой невеж селянин, знам какво е клонинг. Просто едно бебе, което трябва да порасне като всяко бебе. Не би могло да има моите спомени. Просто не става така.
— Нищо не знаеш за това, което ние можем или не можем — укори го Манек, — и въпреки това твърдиш обратното. Имаш предвид създаването на нов индивид от подобен основен молекулярен шаблон. Този процес би бил развитие. Ти си израз на рекапитулиране. Двете са различни. — Манек замълча. — Идеята се вмества лошо в твоя език, но ако придобиеш достатъчно атакка, за да я разбереш напълно, това би те отклонило още повече от модела. Пречи на нашето татекреуде.
— Коремът ми. Ръката ми. Белезите, които имах…
— Съвършената достоверност беше пожертвана. С течение на времето те ще клонят към формите, които изразяват цялото.
— Ще ми се върнат белезите?
— Всички твои физически системи ще продължават да се доближават до формата първоизточник. По подобен начин напредва и възвръщането на информация.
— Паметта ми? Казваш, че всичко това се ебава и с паметта ми?
— По-доброто приближение е по-добро приближение — отвърна съществото. — Самоочевидно е.
Рамон го зяпна. Изведнъж осъзна защо чужденците нямат секс. Те също бяха отгледани в цистерни, точно като него. Може би дори бяха създадени в същата! Той и този отвратителен кучи син бяха братя, по-сходни, отколкото той и истинският Рамон Еспехо.