— Не разбирам реакцията ти — каза Манек. — Ще я обясниш.
— Просто исках да запаля цигара — отвърна Рамон с много дружески тон. „Виждаш ли колко съм безопасен? Виждаш ли колко съм готов да ти сътруднича?“ — Явно обаче оня алчен шибаняк ги е изпушил всичките. Кофти, нали? Ех! Една цигара нямаше да ми дойде никак зле. — Помисли си тъжно за цигарата, с която бе запалил фитила преди толкова време. Или беше цигарата, похабена от другия? Цигарата, която бе изпушил с други дробове, в друг живот.
— Какво е „пушене“? — попита Манек.
Рамон въздъхна. Когато не говореше като извънземен, съществото говореше като малко дете.
Опита се да му опише изпушването на една цигара. Зурлата на Манек започна да потръпва от отвращение, преди да е стигнал и до средата.
— Не разбирам функцията на пушенето — каза Манек. — Функцията на дробовете е да осигуряват кислород на тялото. Пълненето на дробовете с пушеци от горящи растения и отпадъчните продукти от непълното им изгаряне не вредят ли на тази функция? Каква е целта на пушенето?
— Пушенето ни носи рак — отвърна той, като едва сдържаше усмивката си. Извънземният изглеждаше толкова сериозен и озадачен, че той не можеше да устои на изкушението да се побъзика с него.
— Какво е „рак“?
Рамон обясни.
— Това е аубре! — изстърга с тревога гласът на Манек. — Твоята функция е да намериш човека и няма да ти бъде позволено да осуетиш тази цел. Не се опитвай да ми пречиш, като хванеш рак!
Рамон се изкиска. След това се разсмя. Смехът го заля на вълни и скоро той вече се държеше за корема и се давеше от смях. Манек се приближи, гребенът на главата му започна да се вдига и пада по начин, който напомни на Рамон за дете, канещо се да пита мама и тате какво толкова смешно е казало.
— Криза ли имаш? — попита Манек.
Това вече му дойде в повече. Рамон зарева и зарита, сочеше Манек с пръст, без да може да спре да се смее. Не можеше да говори. Нелепостта на ситуацията, както и напрежението, на което бе подложен умът му, го правеха съвсем безпомощен. Извънземният пристъпваше напред-назад, възбуден и объркан. Пристъпът бавно премина. Рамон се отпусна на земята, съвсем изчерпан.
— Зле ли ти е? — попита Манек.
— Нищо ми няма — отвърна Рамон. — Добре съм. Ти обаче си много смешен.
— Не разбирам.
— Да, не разбираш! Точно това те прави толкова смешен — смешен тъжен тъп дявол.
Манек го изгледа строго.
— Имаш късмет, че не съм свързан. Ако бях, щяхме да те унищожим веднага и да започнем с друг дубликат, защото тези пристъпи доказват, че си дефектен организъм. Защо изпадна в тази криза? Симптом на рак ли е тя?
— Тъп cabrón — отвърна Рамон. — Смеех се.
— Обясни „смях“. Не разбирам тази функция.
Той затърси обяснение, което Манек да разбере.
— Смехът е добро нещо. Доставя удоволствие. Човек, който не може да се смее, е нищо. Смехът е част от нашата функция.
— Не е така — възрази Манек. — Смехът спира потока. Пречи на правилната функция.
— От смеха се чувствам добре — настоя Рамон. — Когато се чувствам добре, функционирам по-добре. Като храната е.
— Твърдението е погрешно. Храната осигурява енергия за тялото ти. Смехът — не.
— Друг вид енергия. Когато нещо е смешно, се смея.
— Обясни „смешно“.
Той помисли и си спомни една шега, която бе чул последния път в Литълдог. Елой Чавес му я беше разправил, когато седнаха да пият.
— Слушай тогава, чудовище. Ще ти разкажа една смешна история.
Разказването не се получи много добре. Манек постоянно го прекъсваше с въпроси, питаше за определения и обяснения, докато най-сетне Рамон не каза раздразнено:
— Копеле тъпо, историята няма да е смешна, ако не млъкнеш и не ме оставиш да я разкажа! Всичко разваляш с въпросите си!
— Защо това прави инцидента по-малко смешен? — попита Манек.
— Все едно! — сопна се Рамон. — Просто слушай.
Извънземният замълча и този път Рамон разказа историята гладко, без прекъсване, но когато свърши, Манек само помръдна зурлата си и го изгледа с безизразните си оранжеви очи.
— Сега трябваше да се смееш — каза му Рамон. — Това е много смешна история.
— Защо този инцидент е смешен? — учуди се съществото. — На човека, за когото разказа, е било заповядано да извърши сношение с женско същество от неговия вид и да убие голямо месоядно същество. Ако това е било неговото татекреуде, той не го е изпълнил. Защо се е сношил с месоядното? Аубре ли е бил? Съществото го е наранило и е можело да го убие. Не е ли разбирал, че това може да е резултатът от действията му? Държал се е противоречиво.