Манек се върна при него, докато той изтупваше пепелта и листата от странната си дреха.
— Имаш прозрение за вероятния му поток. Ще изразиш това прозрение.
— Реката. Той ще се запъти към реката. Ако успее да стигне до нея и да си направи сал, може да слезе по течението до Фидлърсджъмп. Ще яде риба, а речната вода е безопасна за пиене. Би могъл да пътува и денем, и нощем, и няма да му се налага да почива. Това ще е най-доброто за него.
Манек замълча, зурлата замърда, все едно вкусваше идеята. И защо не, помисли Рамон. Вкусването на идеи не беше нещо по-странно от всичко останало у съществото, което го държеше под властта си.
— Човекът е бил тук — каза най-сетне Манек. — Ако неговата функция е да стигне до реката, става по-добър израз на нашето татекреуде. Ти функционира добре. Избягването на аубре е по-добро от смешното.
— Щом казваш.
— Ще продължим — заяви Манек и поведе Рамон към летящата кутия.
Когато закръжиха над леса, Рамон се замисли по-внимателно за бивака, който бяха оставили зад себе си. Някои дребни неща привлякоха вниманието му. Защо другият Рамон беше напускал бивака и се беше връщал толкова пъти след това? Защо си беше правил труда да хваща и дере животни, след като ги имаше идеалните за ядене захарни бръмбари? Къде беше шишът, на който беше пекъл животинчетата? Постепенно започна да се убеждава, че двойникът му, там някъде из джунглата, играе някаква игра. Очертаваше се и друг план освен неговия, а той не можеше да види много ясно очертанията му.
Ако той беше Рамон Еспехо, пресъздаден от парче плът с помощта на невъобразима чужда технология, ако наистина беше идентичен с онзи мъж, мъжа, който помнеше, че е, не трябваше ли вече да знае какво е? Може би простото приемане на идентичността му не беше толкова просто. Замисли се дали сахаел може да прави нещо повече, освен да го унизява с болка. Вероятно можеше да вкарва нещо в кръвта му, нещо, което да го прави по-спокоен, по-податлив, по-склонен да пренебрегва въпросите, които повдигаше необичайното му положение. Всъщност, като си помислеше, едва ли можеше да очаква от себе си да реагира така.
Манек му бе наредил да не се отклонява от идентичността си като Рамон Еспехо и той бе изпълнил тази заповед. Но така ли щеше всъщност да реагира един човек? Така ли щеше да е реагирал той, ако пътят му до този момент не беше през цистерната?
Нямаше как да разбере. Можеше само да изтласка тези съмнения от ума си и да заложи на другия Рамон Еспехо, който дебнеше някъде из тези гори. Вероятно беше близо. Три дни беше бягал според Манек. Вече бяха станали пет. Допускаше, че ще може да покрие трийсет километра на ден, особено с всичките демони на ада по петите му. Това щеше да постави двойника му почти до реката в края на деня. Освен ако раните го бяха забавили. Освен ако не бяха гноясали и не беше умрял сам в горите, далече от всякаква помощ. Рамон потръпна при тази мисъл, след което я отхвърли. Беглецът беше Рамон Еспехо. Кораво копеле като него нямаше да умре лесно!
Господи, дано!
10.
Рамон изобщо не беше възнамерявал да напуска Земята. Беше едно от онези случайни стечения на обстоятелства и нищо повече. На петнайсет се беше хванал на работа в откритите мини на Южно Мексико. Един от операторите се разболя — много прах в дробовете — и Рамон зае мястото му. Началникът му показа как да управлява стария подемник, предупреди го, че високите три етажа земекопи няма да забавят, ако им се изпречи на пътя, и кариерата му започна. Шестнайсет часа под слънцето, толкова горещо, че пластмасовите спойки около надупчения визьор се пукаха и стапяха, докато разместваше и заглаждаше шлаката под виковете на началството. Парцалите, които връзваше на устата си, започваха сутрин с всевъзможни ярки цветове — синьо, червено и оранжево — и завършваха посивели от прах. След като един от по-старите работници го скъса от бой, той се включи в бригадата на Паленки — старият Паленки беше смахнат чешит, зъл като плъх и безмилостен като рака, който накрая го уби. Но се грижеше никой да не се ебава с екипа му. Та тъкмо той показа на Рамон как да тика женски тампон в шлема, за да пази очите си от потта.