Ужасни времена бяха, докато работеше в мините. Спеше на нар в една дървена барака, не по-добра от скитническите дупки, в които бе отраснал. Храната имаше вкус на пръст. Изтощението беше безкрайно, а парите едва стигаха да се напие в събота вечер. И все пак имаше работа.
Паленки се оказа билетът му от лотарията. Старият кучи син беше накарал екипа си да се учи. Нощем, когато никой не искаше да прави нищо друго, освен да спи и да се опита да забрави изтеклия ден, Паленки ги караше да гледат учебни филми по минна технология и промишлена геология. Рамон го ненавиждаше, но не искаше да бъде съкратен от работната група. Тъй че, макар и с неохота, се учеше. И макар да не го признаваше, започна да му харесва. Започна да разбира камъка, как се е оформяла земята, сгъвайки в себе си древни истории, докато някой като него не дойде да я разтвори. Половинчасовите уроци бяха най-хубавата част от деня му, почти си струваше да се лиши от сън заради тях.
А може би Паленки го бе забелязал в него. Защото дойде времето, когато корабите на сребърните енье пристигнаха на платформите над Мексико Сити. Невъобразимо огромни, те надвиснаха като ястреби, закръжили високо във въздуха. Последва договорът. Планета колония. Първата вълна бе напуснала преди трийсет години, а сега енье искаха да отпратят след тях кораб, който да закара нужната на планетата индустриална инфраструктура. Първите колонисти нямаше да стигнат до планетата през следващите няколко столетия, според земните часовници, но с ефектите на относителността и изменящите реалността корабни двигатели на енье Рамон щеше да е там след не повече от година корабно време. Всеки, който сключеше договор да замине в космическия мрак, за да отнесе спорните плодове на човешката индустрия, щеше по дефиниция да надживее всички, които оставаха. Това само по себе си изглеждаше достатъчно, за да убеди Паленки. Той прие договора и включи със себе си всички от работния екип.
Рамон помнеше как се качи на орбиталната совалка до платформата, плъзна се два пъти около Земята и накрая кацна точно над мястото, откъдето бе излетял. Беше на шестнайсет и оставяше своя свят зад гърба си. Единственото съжаление, което изпита при тази перспектива, бе, когато погледна надолу от кораба на енье. Синьото на океана, бялото на облаците, масивите индустриализирана суша, искрящи в нощта като вечен огън. Земята ставаше по-хубава, когато се отдалечаваш от нея. Отдалечиш ли се достатъчно, беше дори красива.
Паленки умря на кораба. Туморът бе притискал сърцето му месеци наред. Рамон и останалите от работния екип побързаха да се реорганизират, опасяваха се, че енье няма да уважат договора без Паленки, и се оказаха прави. Споразумението беше анулирано и когато големите кораби стигнаха до колонията Сао Пауло, излишните момчета бяха оставени на чуждия свят като общи работници. От едно нищо на Земята Рамон се оказа едно нищо на свят-колония. Нямаше начин да се върне на Земята — всички, които бе познавал, вече бяха мъртви. Но знаеше онова, на което го беше учил Паленки, намери още учебни материали, хвана се като чирак в една проучвателна фирма, която фалира след няколко години. Преди закриването й закупи един от старите фургони и се устрои като независим.
Първото му бягство в terreno cimarrón беше като печалба от лотария, като завръщане в място, което е забравил. Огромното празно небе, горите и океанът, огромните разломи на юг, високите планини на север. Празно. За първи път, откакто се помнеше, се оказа истински сам — и плака. Спомни си как седеше на седалката на водача, оставил на автопилот, и плачеше като човек, видял Иисус.
— Страдаш от ефекта на рекапитулация — каза Манек. — Когато мозъчните ти структури завършат формирането си, спомените ще станат по-малко натрапчиви.
Рамон го изгледа накриво, чудеше се дали се опитва да го успокои, да го укори или да провери доколко начинът му на изразяване е разбираем в човешки термини.
— За какво ми говориш, по дяволите?
— Докато невронните ти пътеки се настроят в правилния си поток, по-стари шаблони ще налагат временно неподходящи изпъкналости.
— Благодаря. Не това ме притесняваше. — След малко попита: — Значи, ако се постарая сериозно, мога да накарам паметта си да се върне напълно?
— Не — отвърна Манек. — Процесът ще бъде възпрепятстван от волята ти. Не трябва да се опитваш да си спомниш определени събития. Това ще влоши функцията ти. Ще се въздържаш.
— Един вид да не си чоплиш раната, за да зарасне по-бързо. — Рамон сви рамене и смени темата. — Ей. Вие как се озовахте тук, между другото?