— Ние участваме в потока. Нашето присъствие е неизбежно.
— Това ясно. Но вие, дяволи, не сте оттук, нали? Не може да сте оттук. Няма никакви градове или фабрики, или от онези неща като мравуняците на туру. Не ядете животните и растенията тука, както щяхте да правите, ако шибаната ви раса беше еволюирала с тях. Тази планета не е ваша. Тъй че как се оказахте тук?
— Нашето присъствие беше неизбежно — повтори Манек. — Предвид ограниченията в потока на онова, което вашият несъвършен език би нарекъл моята раса, този изход беше необходим.
— Криете се в планински хълм — заговори Рамон, загледан между изтънелите ребра на летящата кутия към зелено-оранжевите петна на дървесните корони на три метра под тях. — Ядосани сте и сте загрижени да спрете другата ми версия, та никой да не разбере за вас. Знаеш ли какво си мисля?
Манек не реагира. Над очите му се спусна тънка прозрачна мембрана и замъгли оранжевия цвят. Рамон си помисли, че има птици, които правят нещо такова — имат клепачи, през които могат да виждат. Или беше риба? Ухили се и се отпусна назад.
— Мисля, че сте се озовали тук по същата причина като мен. Мисля, че се криете от нещо.
— От какво се криеше човекът? — попита Манек. Рамон се притесни за миг. Не беше мислил да му казва за еуропеото. Но имаше ли вече значение?
— Убих един. Беше с жена и не се държеше добре с нея. Аз бях пиян, а той беше прекалено шумен и се държеше глупаво. Каза нещо гадно, аз казах нещо тъпо. Свърши в задната улица. Оказа се, че бил посланикът от Европа. А аз го наръгах. Както и да е, исках да се разкарам. Да си намеря някое място, където няма да ме намерят, и да изчакам цялата работа да отшуми. И тогава намерих вас, pendejo.
— Убил си същество от твоя вид?
— Донякъде — отвърна Рамон. — Беше от Европа.
— Беше ли ограничил свободата ти?
— Не. И не беше чукал жена ми, нито някакъв друг боклук. Не беше това.
— Тогава защо си го убил?
— Ами така — отвърна Рамон. — Случва се понякога. Нещастен случай, един вид. И двамата бяхме пияни.
— Силното пиене — каза чужденецът. — Премахнало е задръжките ти.
— Да.
— Убиваш, за да бъдеш свободен, а свободата те кара да убиваш — каза чужденецът. — Този цикъл е аубре.
— Има си някои недостатъци — съгласи се Рамон.
Какво беше казал онзи cabrón? Рамон се помъчи да си спомни как беше станало. Европеанецът трябваше да е казал или направил нещо: да си е направил някоя шега или да е подхвърлил нещо, което да ги изкара на улицата. Заради жената ли беше? Като че ли да. Помнеше задънената улица, ножа, кръвта, сменяща цветовете си на променливата светлина, но липсваха неща преди това и му беше мътно. Не можеше да определи дали се дължи на това, че тогава бе пиян, или на неоформения му още нов, създаден от чуждите мозък.
Защо все пак го беше убил?
Въпросът изглеждаше все по-уместен.
В небето на север се трупаха огромни облаци на бели, сиви и жълти петна. Зелени балони — изпълнените с водород растения, които наричаха небесни лилии — изпъстряха облаците, рееха се на бавни, лениви кръгове, понесени от ветрове, които ги преобръщаха като медузи в морето. Бяха сигурен знак за идващото лошо време. Рамон видя блясъка на мълнии под облачната пелена, но беше твърде далече, за да чуе гърма. Щеше да вали, но не тук. Където и да беше сега другият Рамон, поне не се налагаше да се тревожи, че ще прогизне. Колко странно трябваше да е за другия Рамон — ранен, сам, без да знае, че съществува някой друг, който знае за извънземните и обмисля как да го опази жив и на свобода. Представи си за миг двойника си някъде там долу, скрит под листата, може би дори следеше с поглед как костенобялата кутия бавно завива в дъга.
Изплашен. Другият Рамон щеше да е изплашен. Изплашен не само от това, което бе открил, и от лова, в който той сега беше плячката, но също и от самотата — от това, че е толкова изолиран. Имаше разлика между изолация и самота. С фургона и запасите си той се беше радвал на самотата. Мисълта, че сега е единственият човек на север от Фидлърсджъмп, без никаква възможност да повика помощ, спящ в импровизирани убежища и бягащ от една непонятна чужда цивилизация — това беше друго. Опита се да си представи себе си на негово място. Опита се да си представи как щеше да се чувства самият той.
Щеше да иска да убие шибания извънземен. И знаеше, че е вярно, защото докато седеше тук до съществото, точно това искаше той. Рамон въздъхна. Другият Рамон поне нямаше да има това нещо, натикано в шията му.