Юнеа внезапно замръзна във въздуха и Манек потрепери. Пернатата му грива беше настръхнала и се полюшваше като трева под силния вятър. Ръцете му зашариха неспокойно по командния пулт. Страх стегна стомаха на Рамон.
— Видя ли нещо?
— Човекът е бил наблизо. Наскоро. Ти се оказа прав в тълкуването на неговия поток. Ти си годен инструмент.
— Къде е той?
Манек не отговори. Юнеа започна бавно да се полюшва напред-назад като увиснала на въже от небето. Рамон се изправи, ребрата на пода се впиха в меките му ходила. Сърцето му биеше бясно, въпреки че той не можеше да определи какво се надява или какво се опасява, че ще се случи. Сахаел потръпна за миг и замря.
— Къде е той? — повтори Рамон и този път Манек се обърна към него.
— Липсва — избоботи извънземният. — Ти ще изтълкуваш това.
Юнеа се раздвижи и се спусна надолу. Рамон залитна и седна. Зеленият балдахин се раздвои над дълга широка морава. Между тревите и дивите цветя имаше големи плоски камъни — гранит като че ли. А до един от тях нещо сякаш пърхаше. Рамон примижа и се взря. До ръба на грамадния камък в пръстта беше забит клон или дълга пръчка и на върха беше завързана дрипа, като знаме. Платът беше мръсен и светъл, с по-тъмни петна. Неговата риза. Останалото от ризата на Рамон, вързано за останалия ръкав.
— Какво е значението на този обект? — попита Манек.
— Мамка му, ако знам — отвърна Рамон. — Може би е бяло знаме, знак, че се предава? Възможно е да иска да говори.
— Ако желае да разговаря, защо го няма?
— Защото сте му откъснали пръста!
Манек не каза нищо. Юнеа направи бавен кръг над странния флаг. Рамон изцъка с език. Очевидно бе поставен тук, за да привлече вниманието им. И все пак идеята за предаване не се съчетаваше добре с интуицията му. Рамон Еспехо нямаше да иска да се предаде. Юнеа надвисна над камъка, започна бавно да се снишава. Рамон си представи своя двойник сред дърветата, сигурно ги следеше. Имал ли беше бинокъл в раницата, когато извънземните го откриха, или го беше оставил във фургона и беше изгорял? Не, бинокълът нямаше да е с него. Нямаше да има място в раницата и за него, и за сондажните заряди.
Безпокойството му се отприщи до пълна паника. Сондажните заряди! Клонът, забит точно до ръба на камъка, за да усили всяка вибрация в гранитната плоча. Не беше флаг. Беше спусък.
— Спри! — изрева той с половин секунда закъснение. Юнеа докосна повърхността и на Рамон му се стори, че видя как потрепери клонът в неизмеримо краткия миг, преди да последва взривът.
11.
Рамон се размърда. Имаше нещо, нещо много спешно, но не можеше да си спомни добре какво точно. Виеше му се свят, както когато се напиеше до степен да не може да върви. Само че сега имаше нещо много, много важно. А не можеше да си спомни какво е.
Черупката на юнеа беше първото нещо, което разпали искрата на осъзнаването. Костенобелите ребра и тънките нишки от стените и пода бяха натрошени и скъсани. Лежаха разпръснати по гранитния камък като клечки от детска игра. Само една стена и ъгъл бяха останали прави, огънати като старчески гръб. Въздухът беше горещ и миришеше на кисело — миризмата на експлозиви, много добре позната на проучвателите. Прясната пръст и чакъл по камъка показваха къде и как са изгърмели взривовете — под ъгъл нагоре срещу всеки оказал се на повърхността, вместо надолу в земята. Имаше спомен — вероятно по-скоро въображаем, отколкото истински, — че ребрата бяха изщракали, затвориха се и станаха непрозрачни миг преди взрива. За да го защитят. Него и онова същество… Манек.
Рамон понечи да седне, не успя и се свлече по гръб. Ръцете му бяха отслабнали; десният му крак кървеше обилно от отворена рана малко над коляното. Главата му започваше да се избистря, спомените от непосредствено случилото се започваха да се наместват.
Шибанякът се беше опитал да ги убие. Другият Рамон, където и да се намираше сега, беше разбрал, че е преследван, и беше заложил капан, за да убие чуждото същество. В сърцето му избухна гняв, последван почти мигновено от респект и някаква странна гордост. Нека да знаят чуждите, където и да са: Рамон Еспехо е един корав малък шибаняк и става опасен, ако му се изпречиш на пътя. Рамон се разсмя, зарева от смях, заудря безпомощно с ръце по земята, чак устата го заболя от смях. Шибано прецакване. Изведнъж го осени мисълта, че се смее, а не го наказват за това.