— Ще починем тук — заяви Манек. — Необходимо е да се възстановим.
— За малко — каза Рамон. — Не можем да му позволим да се отдалечи много. Ако стигне реката… е, ако стигне реката, ще му трябва време да направи нещо като сал. И то с една прецакана ръка, тъй че това сто на сто ще го забави. Но ако заплува по течението, изобщо няма да го хванем. Трябваше с летящата ти кутия да отлетим надолу по реката. Можехме просто да го изчакаме да се спусне и щяхме да го хванем.
— Съображението е без ефект. Не го направихме, следователно не може да има предишно „ще“. Твоят език нарушава естеството на времето. Трябва да починем. Тук.
Беше хубаво място. Тук потокът се разширяваше в малко езеро, огряно от следобедното слънце, което блестеше сребристо по повърхността му. Рамон легна по гръб и смачканите листа и треви замирисаха на босилек, на мащерка, на неща, които изобщо не можеше да назове. Манек отиде до водата, седна и се огледа, преди да затвори очи. Нараненото му око все още беше с ярката червена резка, където клепачът не можеше да се затвори напълно.
Рамон обърна глава на една страна — едното му око бе наравно с повърхността на езерото — и загледа шарките на слънцето и вятъра по водата. А после забеляза купчинката.
Беше в края на ливадата, близо до малкия водопад, от който водата продължаваше пътя си надолу. Издигаше се малко по-високо от околните растения. Беше не по-дълга от ръката му до лакътя и не по-широка от педя. Той стана и тръгна към нея, сахаел го задърпа за гърлото. Видя, че пръстта е разкопавана, чимовете са махнати и след това нагласени отново. За миг изпита безпокойство. Приличаше на нещо, което би направил човек — другият Рамон. Все едно тук беше заровено нещо, което е искал да скрие, но какво ли можеше да е? Нищо толкова ценно не беше имал в раницата, за да иска да го съхрани. Може би бележка? Нещо написано, за да издаде извънземните? Но кой изобщо щеше да го намери тук?
Само след миг колебание — можеше да е забравил колко заряда бяха в раницата или пък капанът с взрива можеше да е бил само с два? — зарови пръсти в меката почва. И на три сантиметра под повърхността напипа плът. Издърпа с отвращение ръцете си. Пръстите му бяха почервенели от кръв. Плескун, одран и заровен толкова плитко, че едва ли щеше да е по-различно, ако бе оставен на открито. Огледа замислено трупчето и си спомни за кожите в първия бивак на другия Рамон. Каквото и да вършеше другият, беше преднамерено и го беше замислил отдавна, когато беше мислил за капани. Рамон откърши един клон от най-близкото дърво и побутна телцето с него. Като че ли нямаше никакъв механизъм, свързан с плескуна — никакви заострени пръчки или ножове. Другият Рамон можеше да е отровил месото, но изглеждаше безсмислено да очаква, че чуждите същества ще го ядат. Какво си мислеше мъжът — другото негово „аз“?
Рамон хвана телцето за тънките крака, отиде до езерото и го хвърли във водата. То потъна като камък. Очите на Манек останаха затворени, позата му — все така застинала и неотзивчива като статуя. Рамон размисли за миг. Можеше да го събуди и да му каже какво е намерил, или да запази тайната на другия Рамон. Странното жертвоприношение го правеше неспокоен; първият му импулс бе да каже за това. Но ако то беше част от замисъла на двойника му да надвие чуждите, щеше да е по-добре да го премълчи. Манек отвори рязко очи.
— Не мога да продължа повече. — Гласът му прозвуча извинително, може би засрамено дори. — Твърде изтощен съм. Трябва да се възстановя още.
— Няма проблем — отвърна Рамон. Изпита почти съжаление за него. Колко ли лошо бе пострадал? Умираше ли? — Бездруго скоро ще се стъмни. По-добре да си направим бивак за нощта.
Манек остана неподвижен и смълчан до края на деня и през нощта. Рамон донесе клони и листа, за да си направи навес — сахаел се изпъваше, приспособявайки се към движенията му. Когато падна нощта, вдигна Манек, колкото да гребне вода от потока и да събере две шепи захарни бръмбари. Чуждото същество не попита за смяната на храната, а Рамон не благоволи да му обяснява.
Когато от бръмбарите останаха само празните цветни черупки, Рамон легна на меката земя и се загледа в нощната звездна шир. Малкият огън, който беше запалил, за да възвари вода да измие раните и за готвене беше изтлял на въглени и пепел. При други обстоятелства щеше да е съвършена нощ. В далечината нещо извика — животно, птица или насекомо, което никога нямаше да бъде видяно от човешки очи. Звукът беше тънък и висок, след малко му отвърнаха други два. Друг спомен изпълни съзнанието му. Елена в жилището й. Една от първите им караници — заради навика му да лагерува извън фургона си. Тя беше убедена, че някое диво животно ще го нападне и ще го убие в тъмното. Един неин приятел бил убит от червеняци и тя твърдеше, че страдала от кошмари. Той спеше с нея от месец и не беше видял никакво доказателство за това, но когато й го каза, тя само се ядоса още повече.