Той се примири, сложи очилата си и прелисти документите пред него — повечето бяха фотокопия на полицейски доклади и резюмето на обвинението, внесено от Ладжудис, в което бяха изложени основните доводи на прокуратурата по делото. Джонатан носеше същото черно поло, с което се появи в съда, и без сако костеливите му рамене изглеждаха много крехки.
— Както изглежда, тяхната версия гласи, че Бен Рифкин те е тормозил, затова ти си се сдобил с нож и когато си имал удобен случай или когато той е прекалил с издевателствата, ти си му отмъстил. Май не могат да разчитат на много преки свидетели. Една жена се е разхождала в парка и твърди, че те е видяла близо до мястото в онази сутрин. Друга е чула виковете на жертвата: „Престани, боли ме!“. Тя обаче не е видяла нищо. А според Ладжудис твой съученик твърди, че си имал нож. Името му не е посочено в докладите, които имам тук. Джейкъб, можеш ли да се досетиш кой е този съученик?
— Трябва да е Дерек. Дерек Ю.
— Защо смяташ, че е той?
— Той написа същото и във „Фейсбук“. От доста дни го разправя.
Джонатан кимна, но не зададе натрапващия се въпрос: „Вярно ли е?“.
— Засега доказателствата са предимно косвени. Има и пръстов отпечатък, за който искам да поговорим. Отпечатъците обаче имат твърде ограничено значение. Няма как да бъде определено точно кога и как са се появили. Често за тях има съвсем невинно обяснение.
Той подхвърли последното изречение нехайно, без да вдига глава.
Трепнах. А Лори каза:
— Има още нещо.
Кратко мълчание. В стаята се усещаше особено напрежение. Лори огледа неспокойно другите около масата. Гласът й прозвуча дрезгаво и задавено.
— Ами ако кажат, че Джейкъб е наследил нещо? Нещо като болест?
— Не разбирам — отвърна Джонатан. — За какво говориш?
— Склонността към насилие.
— Какво?! — сепна се синът ми.
— Не знам дали моят съпруг е споделил с вас — в историята на нашето семейство е имало случаи на насилие. Неоспоримо е.
Забелязах, че тя каза „нашето семейство“. Вкопчих се в думата, сякаш ме задържаше да не падна от висока скала.
Джонатан се облегна, свали очилата от носа си и ги остави да увиснат на шнурчето. Гледаше я с недоумение.
— Не става дума за Анди или за мен — обясни Лори. — А за дядото на Джейкъб, също за неговия прадядо и прапрадядо. И така нататък.
— Мамо, за какво говориш? — обади се Джейкъб.
— Само се питах дали могат да кажат, че Джейкъб има… склонност? Вродена склонност?
— Към какво?
— Към насилие.
— Вродена склонност ли? Не. Разбира се, че не могат. — Джонатан завъртя глава, любопитството му надделя. — За чии дядо и прадядо говорим?
— За моите.
Усетих как се изчервих, как се сгорещиха и бузите, и ушите ми. Засрамих се, после се засрамих от срама, от напусналото ме самообладание. След това пък се засрамих, че Джонатан виждаше как синът ми тепърва научава всичко това, как съм разобличен като лъжец и лош баща. Едва накрая се почувствах засрамен пред собствения си син.
Джонатан отмести поглед от мен, докато се опомня.
— Не, Лори — каза той, — подобни доказателства не могат да бъдат приети от съда. А и доколкото ми е известно, не съществува вродена склонност към насилие. Дори наистина да е имало насилие в рода на Анди, неговата добронамереност и неговият живот са доказателство, че тази склонност не съществува.
— Не за Анди се тревожа, а за прокурора Ладжудис. Какво ще стане, ако той научи? Търсих в „Гугъл“ тази сутрин. Съществуват дела, в които са използвани такива доводи за наследствеността, говорят за „гени на убиец“, които са предопределили агресивността на обвиняемия.
— Това е нелепо. „Гени на убиец“! Лори, просто не може да си намерила такива дела, гледани в щата Масачузетс.
— Така е.
Реших да се намеся.
— Джонатан, тя е разстроена. Говорихме за това снощи. Аз съм виновен. Не биваше да стоварвам тази история върху нея точно сега.
Лори изпъна рамене, за да покаже, че изобщо не съм прав. Владееше се, а не реагираше под напора на чувствата.
Джонатан й заговори успокоително:
— Лори, мога само да ти кажа, че ако се опитат да използват такива доводи в съда, ще се борим срещу тях с нокти и зъби. Това би било налудничаво.
Той изсумтя и тръсна глава, а за толкова сдържан и кротък човек това си беше същинско избухване.