— Виждал ли си ножа?
— Да, носеше го и в деня, когато се запознахме.
— Как изглеждаше?
— Че как да изглежда? Нож като нож.
— Приличаше ли на кухненски нож?
— Не, повече приличаше на боен нож. Щото имаше едни такива зъбци. Малко оставаше да му го отмъкна. Готин нож.
— Защо не си споменал пред никого за това? Знаел си, че онова момче е убито.
— И аз съм условно освободен. Не можех да кажа, че… такова, съм измъквал пари от Лен, или един вид съм излъгал как ме е награбил в библиотеката. Това си е нещо като престъпление.
— А, не казвай „нещо като престъпление“. Защото наистина е престъпление.
— И аз за същото говоря.
— Мат, още колко щеше да чакаш, докато решиш да кажеш това на някого? Щеше ли да оставиш да осъдят сина ми за убийство, което не е извършил, само за да не се изложиш, че си позволявал на някакъв тип да опипва топките ти всяка седмица? Щеше ли да си държиш устата затворена, докато не пратят сина ми в щатския затвор?
Той мълчеше.
Гневът, който изпитах, беше стар и привичен. Прост и праведен гняв, същински балсам за душата, който познавах като стар приятел. Не ме разгневи хитричката гадинка пред мен. Бездруго животът обикновено наказва глупаци като Мат Маграт рано или късно. Не, гневът ми беше насочен към самия Пац, защото беше убиец, и го от най-гнусните — убиец на дете. Те будят най-яростното презрение на полицаи и прокурори.
— Ами аз си казах, че никой няма да ми повярва — оправда се Мат. — Ей в това е цялата спънка — как да им обясня как е убито момчето, като вече излъгах за оная история в библиотеката? Ако бях казал истината, само щяха да отговорят: „Ти вече ни излъга веднъж. Защо да ти вярваме сега?“. Е, какъв смисъл имаше?
Разбира се, беше прав. Трудно бих могъл да си представя по-лош свидетел от Мат. Закоравял лъжец, на когото няма да повярва нито един съдебен заседател. За съжаление и той, подобно на лъжливото овчарче, този път казваше истината.
17. „Нищо ми няма!“
Във „Фейсбук“ профилът на Джейкъб беше блокиран, вероятно заради получено съдебно разпореждане да се представи копие от всичко, което някога е писал там. Но със самоубийствено упорство той си създаде нов профил под името „Марвин Гласкок“ и започна пак да си общува с предишните най-близки приятели. Не се опита да го пази в тайна и аз буквално изревах, когато научих. За моя изненада Лори застана на негова страна.
— Той е много самотен. Нуждае се от хора.
Всичко, което Лори правеше, се крепеше върху неизменното желание да помогне на Джейкъб. Тя настояваше, че той вече е напълно изолиран и неговият „живот в мрежата“ е толкова необходима, неразделна, „естествена“ част от общуването на подрастващите, че ще бъде прекалено жестоко да го лишим дори от тези минимални контакти. Принуди ме да й напомня, че прокуратурата се стреми да му отнеме несравнимо повече неща в живота му, и накрая постигнахме съгласие да наложим някои ограничения на новия му профил. Джейкъб не биваше да променя паролата си, за да имаме достъп и възможността да се намесваме. В постингите му не биваше да има и намек за нещо, дори косвено свързано с делото. Наложихме му и пълна забрана да слага в профила си снимки или видеоклипове, които неизбежно плъзват из интернет и подлежат на пристрастно тълкуване. Така започна играта на котка и мишка, в която едно иначе умно дете се опитваше да пуска за собственото си положение толкова мъгляви шегички, че баща му бе принуден да играе ролята на цензор.
Част от сутрешните ми занимания в интернет стана проверката какво е написал Марвин Гласкок във „Фейсбук“ предишната вечер. Всяка сутрин първо преглеждах пощата си в „Гугъл“, после влизах във „Фейсбук“. След това пусках търсене за новини, в които се споменава името Джейкъб Барбър. Ако всичко беше наред, потапях се за още няколко минути във виртуалния свят на мрежата, за да забравя за малко бушуващото наоколо бедствие.
За мен най-изумителната страна на новото превъплъщение на моя син във „Фейсбук“ беше фактът, че изобщо си намери „приятели“. В истинския свят той вече нямаше приятели, беше съвсем сам. Отстраниха го от учебни занятия и през септември кметството щеше да бъде задължено да му осигури индивидуално обучение. Такова е изискването на закона. Лори се пазареше седмици наред с отдел „Просвета“ на колко часа домашни уроци има право Джейкъб. Същите деца, които преди охотно се свързваха с него в мрежата, не искаха дори да забележат съществуването му. Е, да, сега само неколцина се съгласиха да приемат „Марвин Гласкок“ във виртуалната си групичка. Преди убийството на Рифкин приятелите на Джейкъб във „Фейсбук“ наброяваха четиристотин седемдесет и четири и повечето бяха от неговото училище. Сега имаше само четирима и Дерек Ю беше един от тях. Питам се дали тези четиримата или самият Джейкъб разбираха, че всяко действие в мрежата, всяко щракане с мишката или натискане на клавиш се записваха и съхраняваха в някой сървър. Нищо направено в интернет — абсолютно нищо — не оставаше скрито. И за разлика от телефонните обаждания, това беше писмена комуникация — с всеки свой разговор онлайн те създаваха запис. Мрежата е сбъднатата мечта на прокурора, записваща система, която чува и най-интимните, най-ужасните тайни, дори онези, които никога не са изречени на глас. Това е по-добре и от подслушвателно устройство, защото е поставено в главата на всеки.