Разбира се, всичко беше само въпрос на време. Рано или късно, докато тракаше на лаптопа си нощем в улисващото опиянение на мрежата, Джейкъб щеше да направи пубертетски тъпанарски гаф. Случи се към средата на август. Рано сутринта в неделя надникнах в страницата на Марвин Гласкок и открих снимка на Антъни Пъркинс в кадър от филма „Психо“. Онзи прочут кадър, в който е вдигнал нож, за да прободе героинята на Джанет Лий под душа, но на него с „Фотошоп“ бе сложено лицето на моя син — Джейкъб, като Норман Бейтс. Лицето явно бе взето от снимка, направена на някакъв ученически купон. Джейкъб бе сложил снимката на страницата си с надпис „Какво мислят хората за мен“. Имаше и коментари от приятелите му:
„Тоя тип сега прилича на мацка.“
„Страхотия. Сложи си я за снимка в профила.“ „Марвин Гласкок! Тоя пич ще ви стопи лагерите!“ Не изтрих снимката веднага. Исках първо да си поприказвам сериозно с Джейкъб. Качих се на втория етаж с лаптопа, машината бръмчеше тихичко в ръцете ми.
Джейкъб още спеше. Един от любимите му юношески романи лежеше отворен на нощното шкафче. Харесваше научната фантастика — истории за далечното бъдеще и военни фантасмагории за свръхсекретни армейски части с кодови имена като „Алфа форс“. Не си падаше по недорасли мрачни вампири. Не искаше да се откъсва чак толкова от действителността.
Наближаваше седем сутринта. Зад затворените щори се прокрадваше мъждива светлина.
Пристъпих бос към леглото. Джейкъб се събуди и обърна глава, за да ме погледне. Бях много ядосан. Обърнах лаптопа с екрана към него, за да покажа уликата за нарушението на правилата.
— Какво е това?
Той изпъшка сънен.
— Какво е това? — повторих.
— Кое?
— Това!
— Де да знам. За какво говориш?
— За тази картинка във „Фейсбук“. От снощи, не помниш ли? Нали ти си я качил на страницата?
— Пошегувах се.
— Пошегувал си се значи?
— Татко, това е шега.
— Шега, а? Какво ти става?
— Трябва ли да се караме заради…
— Джейкъб, знаеш ли какво ще направят с тази снимка? Ще я навират в очите на съдебните заседатели и знаеш ли какво ще кажат? Ще заявят, че е проява на „осъзната вина“. Тъкмо този израз ще използват — „осъзната вина“. Ще кажат: „Его как Джейкъб Барбър вижда самия себе си. Като герой от «Психо». Когато застане пред огледалото, вижда това отражение — Норман Бейтс“. Думата „Психо“ ще бъде повтаряна до втръсване, ще показват снимката, а съдебните заседатели ще се взират в нея. Досещаш ли се какво ще стане? Никога няма да я забравят, никога няма да я заличат от умовете си. Ще си остане в паметта им. Ще им въздейства. Ще изкриви преценката им, ще се лепне като петно. Може би не у всички, може би няма да повлияе силно. Но ще премести стрелката още малко в твоя вреда. Така се действа в съда. Ето какво се случи — направи неоценим подарък на обвинението. Да, подарък. Без никаква разумна причина. Ако Ладжудис научи за снимката, няма да допусне никой да я забрави. Не схващаш ли? Джейкъб, не знаеш ли какъв е залогът?
— Знам!
— Знаеш ли какво искат да ти причинят?
— Разбира се.
— Тогава защо? Обясни ми. Защото аз не виждам никакъв смисъл. Защо ти хрумна да го направиш?
— Нали ти казах — беше шега. И означава точно обратното на това, което ти казваш. Хората ме виждат такъв, а аз себе си — не. Дори не се отнася за мен.
— О, много логично. Значи е само проява на интелект и ирония. Разбира се, прокуратурата и съдебните заседатели ще бъдат ма същото мнение. Господи… Ти да не си тъп?