Виктор Юго
Деветдесет и трета година
Мария Добродеева
Романът на Виктор Юго „Деветдесет и трета година“
Виктор Юго… Може би нито едно име във френската литература не буди толкова много асоциации, както литературни, така и исторически и политически. Нито един френски писател не се е ползувал приживе с такава известност, с такова преклонение и с такава омраза. Творчеството на Юго, ярко, богато, противоречиво, е въплътило мисълта на цял век, чието звънко ехо, според собствения му израз, е бил поетът, чиито мечти, илюзии, заблуждения, прозрения и омраза, опасения и надежди той е изразил по-пълно от всеки друг.
Той влезе в литературата заедно с раждащия се романтизъм, утвърди това направление във френската поезия и проза и му остана верен през целия си дълъг живот.
Последният роман на В. Юго „Деветдесет и трета година“ се е появил през 1874 година. Великият романтик се е приближавал към края на жизнения си път. Назад е сложната творческа и политическа еволюция от младежките славословия на монархията, от изопаченото и тенденциозно изобразяване на дейците на Конвента в романа „Бюг Жаргал“ (1820) до осмислянето на най-великото събитие във френската история — революцията от 1789 година. В залеза на живота си художникът с пълно основание е казвал за себе си: „От всички изкачвания, водещи от мрака към светлината, най-благородното и най-трудното е да се родиш аристократ и роялист и да станеш демократ.“1
Свидетел на три революции, на реакционния държавен преврат, на националното поражение на Франция във френско-пруската война, Юго никога не е бил равнодушен наблюдател. Въпреки своите политически заблуждения и либерални илюзии, каращи го понякога да се стъписва пред жестокостта на революцията и неизбежността на насилието, Юго винаги е бил на страната на унижения, оскърбен и страдащ народ, за което красноречиво говорят най-хубавите му произведения, особено тези, създадени в трудните за поета години на политическо изгнание (1851–1870). „Клетниците“, „Човекът, който се смее“, пламенните памфлети „Наполеон малки“ и „История на едно престъпление“, политическата лирика „Възмездия“ и „Легенди на вековете“, мъжествените изказвания на поета в защита на комунарите му донесоха световна слава. Юго е бил наречен „съвестта на народите“. „Старческият глас не е познавал умора, издигайки се в защита на справедливостта. Виктор Юго е бил възвестител на човечността“ — писа Ромен Ролан в статията „Старият Орфей“. В изгнание Юго замисля гигантска трилогия, чисто политическа по своята идея. Първата част е трябвало да смъкне аристокрацията пред общественото мнение, втората — да удари самите основи на монархията, а третата — да провъзгласи републиканските истини. Може да се смята, че написаната по-късно „Деветдесет и трета година“ е завършваща част на трилогията („Човекът, който се смее“ може да се разглежда като първа част, а втората не е била написана).
1793 година във Франция (а по-точно периодът от 2 юни 1793 година до 27 юли 1794 година) е най-важният етап в историята на френската буржоазна революция. В. И. Ленин казваше, че през 1793–1794 г. „Конвентът е бил именно диктатура на низините, т.е. на най-ниските слоеве на градската и селската беднота“, в Конвента тогава е господствувала напълно и абсолютно не едрата и средната буржоазия, а обикновеният народ, беднотата, т.е. именно това, което ние наричаме „пролетариат и селячеството“2.
Якобинците са представлявали блок на напредничавата революционна буржоазия и плебейските маси на Франция. От хода на събитията якобинците са били принудени да вземат властта в оня момент, когато положението на Франция и на революцията е било особено тежко. Във Вандея се е разгарял контрареволюционен бунт, европейската реакция е настъпвала срещу Франция отвън. Враговете на френския народ и на революцията след 31 май с увереност са твърдели, че тържеството на аристократическата контрареволюция във Франция е неминуемо. Те са се готвели да разделят Франция между Австрия, Прусия и Англия. Но са се излъгали.
Народните маси са оказвали натиск върху якобинския Конвент, като са го заставяли да изпълнява волята им. Под ръководството на якобинците френският народ е довел докрай делото на буржоазната революция, разбил е вътрешните и външните врагове и, защищавайки независимостта на Франция, спечелил е за нея положение на първокласна държава и не само е накарал европейските държави да признаят Френската република, но им е продиктувал условия за почтен и изгоден мир.