Изведнъж тишината е раздрана от силен пукот. Потискам писъка си. Проехтява изстрел. Чуват се крясъци, а после още няколко изстрела.
Жан-Люк скача на крака и грабва Самюел. Двамата се сгушваме зад скалата. Бебето проплаква. Жан-Люк се навежда над него, за да заглуши шума.
После виждаме Флорентино, който тича задъхано към нас.
— Allez! Allez! Веднага!
Жан-Люк слага раницата на гърба си и двамата хукваме след Флорентино. Препъваме се и се хлъзгаме по камъните. Слава богу, че Флорентино ни каза да не си събуваме обувките, докато спим. Усещам до себе си Жан-Люк, който диша тежко. Вие ми се свят и земята се люлее под краката ми. Напрягам сили и продължавам да тичам.
— Спрете! — прошепва Флорентино и сочи към едно дебело дърво. После се навежда и сочи към гърба си, за да ни покаже, че трябва да стъпим на гърба му и да се качим на дървото.
Вземам Самюел от Жан-Люк.
— Ти ще бъдеш първи. После ще ти го подам.
„Не мисли — казвам си. — Просто го направи“.
Жан-Люк се качва на широкия гръб на Флорентино, а после на най-ниския клон. Когато се качвам на гърба на Флорентино, той се изправя леко, за да мога да подам бебето на Жан-Люк. След като съм си освободила ръцете, се хващам за същия клон и се качвам на дървото. След миг Флорентино вече е до нас. Удивена съм от лекотата, с която успя да го направи, като се има предвид колко е огромно тялото му.
Самюел проплаква и Жан-Люк веднага му дава пръста си, за да го смуче. Слава богу, той утихва. Нито за миг не се съмнявам, че ако беше принуден от обстоятелствата, Флорентино щеше да направи каквото трябва.
Чувам шум от стъпки в далечината. Затаявам дъх и се притискам към дървото, все едно съм част от него.
Стъпките утихват. Дали можем да се надяваме, че са се отдалечили от нас?
Изчакваме трийсет минути. Ставите ми са сковани и краката ми са изтръпнали, но седя неподвижно, докато Флорентино прошепва сред клоните:
— Слизайте! Allez! Те преследват друга група.
Докато се спускам по дънера на дървото, глезенът ми се закача на един чвор и аз политам назад. Падам на твърдата земя и не мога да си поема въздух. Претъркулвам се на една страна и започвам да повръщам. Земята се върти пред очите ми. Лежа в пръстта и ми се иска да потъна в забвение.
Усещам ръцете на Жан-Люк върху тялото си. Той ме дърпа, но краката ми са омекнали. Подхлъзвам се и залитам към него.
— Шарлот. — Чувам, че прошепва името ми, но гласът му сякаш идва отдалече. — Шарлот, трябва да се изправиш.
— Ти тръгвай — изричам, докато коленете ми се огъват. — Вземи Самюел със себе си. Мен ме остави тук.
Ръцете на Жан-Люк обаче ме държат здраво.
— Няма да те оставя. — Той заравя глава в косата ми. — Няма да тръгна без теб.
От думите му ми се доплаква. Изтощеното ми тяло иска да се предаде, но трябва да продължа напред. Длъжна съм. Нямам право да се откажа. Изправям се на треперещите си крака. Жан-Люк е преметнал ръка през кръста ми и двамата вървим в тъмнината. Не след дълго осъзнавам, че нито един от двама ни не носи Самюел. Той е в ръцете на Флорентино, който е на пет крачки пред нас. Passeurs принадлежат на тези планини. Те са търпеливи, издръжливи и непоколебими, какъвто е Флорентино. Ние обаче сме натрапници и планините не ни познават.
Накрая стигаме до един поток. Спираме за няколко минути и пием вода от него. Слънцето току-що се е показало иззад дърветата. Самюел, който може би усеща настъпването на новия ден, надава писък. Да, време е за закуска.
— Може ли да го нахраним? — питам Флорентино.
Той кимва.
— Не забравяйте за коняка.
Наблюдавам Жан-Люк, който добавя малко коняк към млякото, преди да вземе Самюел от Флорентино. Аз самата бих пийнала от коняка. Нервите ми все още са опънати.
Докато вървим — Флорентино продължава да носи Самюел, — чувам шума на реката, преди да съм я видяла. Зървам сред дърветата сините ѝ талази. Тя тече бързо. Преглъщам страха, който се надига в гърлото ми. Може би ще успеем да минем по моста, но ни казаха, че той обикновено е охраняван и трябва да го използваме само в краен случай — ако реката е пълноводна.
Движим се по брега и търсим място, където бихме могли да я пресечем. Краката ми се хлъзгат по калната земя, докато се опитвам да не изоставам от Жан-Люк и Флорентино.
След около двайсет минути Флорентино спира.
— Не — прошепва той. Поглеждаме смутено към него. — Прекалено опасно е. Няма да можем да я пресечем.
— Какво? — Думата изскача от устата ми като упрек.