Той прекара ръка по лицето си и каквото и да разправяше, беше ясно като бял ден, че в този момент са го налегнали грижи.
— Наричайте ме Джейк. Наричайте ме както сметнете за добре. Само да намерим изход от това глупаво положение.
— Няма нищо по-просто — отговорих аз. — Оставете Уилбър тук, това е всичко. На практика те съвсем не са ви скъпи, нали?
— Те? Скъпи? — заяви Джейк. — Те ни носят само неприятности. Но ние сме ги създали, ние отговаряме за тях. Нямаме право да прехвърляме този товар на вашите плещи.
— Значи има и други такива като Уилбър?
Джейк печално кимна.
— Ние ще ги приберем всичките — реших аз. — И ще ги обичаме много, всички до един.
— Вие сте го побъркали!
— Разбира се — потвърдих аз. — Точно затова са ни необходими и те.
— Уверен ли сте в това, не изпитвате ли и капка съмнение?
— Съвършено съм уверен.
— Приятел — заяви Джейк, — тогава да си стиснем ръцете!…
Аз протегнах ръка, за да я стисне, но той, изглежда, и не забеляза ръката ми. Стана от стола и само да можехте да видите какво безкрайно облекчение се изписа на лицето му. После се обърна и гордо тръгна към вратата.
— Ей, почакайте за минутка! — завиках аз. Та нали трябваше да уточним още някои подробности. Но той, струва ми се. вече не ме слушаше.
Хвърлих се в стаята, но от Джейк нямаше и следа. Изтичах в спалнята, но и двата робота бяха изчезнали яко дим. Уилбър и Лестър си седяха в блажена самота.
— Нали ви казвах — обърна се Лестър към Уилбър, — че мистър Сам всичко ще оправи…
— Не вярвам на очите си — отзова се Уилбър. — Възможно ли е наистина да са си отишли? Да са си отишли завинаги? И при никакви обстоятелства да не се появят отново?
Аз изтрих чело с ръкав.
— Повече те няма да ви тревожат. Най-после се избавихте от тях.
— Прекрасно! — възкликна Уилбър. — Е, какво става с онази сделка?
— Сега — отговорих аз. — Минутка. Само да изляза и да се видя с онзи човек.
Добрах се до стълбите и постоях там малко, докато ми премине треперенето в коленете. Джейк със своите два робота за малко да развали цялата работа. Искаше ми се да пийна както никога досега, но се страхувах да не закъснея. Длъжен бях да хвана доктора за гушата, докато не се е изтърсило още нещо.
Приближих се до колата.
— Колко мислиш, че мога да чакам? — раздразнено произнесе док.
— Наложи се да уговарям Уилбър, за да се съгласи — отговорих аз.
— И той съгласи ли се?
— Да, съгласи се.
— И тогава — опита док — какво чакаме?
— Десет хиляди долара — Казах аз.
— Десет хиляди?
— Това е цената на Уилбър. Аз ви продавам пришълеца си.
— Твоя пришълец? Той съвсем не е твой!
— Може и да не е мой — отговорих аз, — но каква е разликата! Само да му кажа думичка и никъде няма да тръгне с вас.
— Две хиляди — провъзгласи док. — И нито цент повече.
След пазарлъка се спряхме на 7000 долара. Ако бях пожелал да убия по този начин цялата нощ, бих измъкнал седем хиляди и петстотин. Но аз бях изстискан до изнемога и една глътка ми беше необходима къде повече от тази половин хилядарка. Така че се договорихме за седем хиляди.
Върнахме се в къщи и док написа чек.
— Ти, разбира се, сам се досещаш, че си уволнен — каза док, като ми го връчваше.
— За това някак си още не бях мислил — отговорих аз и отговорих честно. В ръката си държах чек за седем хиляди долара, а в джоба ми се мъдреше пачка стодоларови банкноти — колко пиене може да се купи с толкова пари!
Извиках от спалнята Уилбър и Лестър и казах:
— Старият док е съгласен да ви вземе.
А Уилбър отговори:
— Толкова съм щастлив, толкова благодарен. Надявам се, че уговарянето не се оказа прекалено сложно?
— Да, не много. Не поиска всичко.
— Ей — док ни огледа с кръвожаден блясък в очите, — какво става тук?
— Нищо особено — уверих го аз.
— На мен ми се стори…
— Ето ви го вашия пришълец — прекъснах го аз. — Прибирайте си го, ако искате. А ако вече сте премислили, аз ще се радвам да го оставя за себе си. Ще се намерят и други търсачи…
И му протегнах обратно чека. Стъпката беше рискована, но според мен беше крайно време да изблъфирам.
Докторът отстрани чека — той както и преди подозираше, че са го преметнали, само че не можеше да разбере в какво. Но и да изпусне Уилбър не искаше в никакъв случай. Видях, че вече всичко е претеглил и възнамерява, като държи пришълеца в сянка, да се издигне с негова помощ в обществото.
Наистина имаше една подробност, за която и не подозираше. Той не подозираше, че няма да мине много време и на Земята ще се появят други Уилбъровци. И аз се кикотех от сърце — наум, разбира се, — докато док грижливо извеждаше Уилбър и Лестър през вратата.