Аз също се замислих. Ако бях израсла заедно с Ема, с близначка, която да ми пази гърба, дали щях все още да съм жива?
Госпожа Мърсър се настани на един от другите шезлонги и скръсти ръце зад главата си.
— Може ли да те попитам нещо, без веднага да ми се нахвърлиш?
Ема се вцепени. Тя не обичаше да си врат носа в нейните работи. И без това Куинлън я беше засипал с въпроси.
— Ами да.
— Какво става между теб и сестра ти? — Госпожа Мърсър се настани по-удобно на стола. — Откакто… се случи онова в петък през нощта, отношенията ви са по-зле от обичайното.
Ема отмести поглед от небето и се загледа в ноктите си.
— Ще ми се да знаех — отвърна тя с отчаян глас.
— През последната седмица ми се стори, че се разбирате много добре — рече меко госпожа Мърсър. — Отидохте заедно на бала, разговаряхте по време на вечеря, не се карахте както обичайно за глупости. — Тя се прокашля. — Така ли ми се струва, или всичко е заради това, че Теър се появи в твоята стая?
При споменаването на това име Ема усети как настръхва.
— Може би — призна тя. — Мисля, че тя е… ядосана за нещо. Но аз не съм го карала да идва онази нощ.
Госпожа Мърсър прехапа долната си устна замислено.
— Знаеш ли, Сътън, Лоръл те обича, но ти не си от най-лесните сестри.
— Какво искаш да кажеш? — попита Ема, кръстоса крака и се премести малко по-близо до госпожа Мърсър. Силният вятър разроши косата й и подразни носа й.
Да, помислих си раздразнено аз. Какво искаше да кажеш, мамо?
— Ами ти си красива, умна и като че ли всичко ти се удава с лекота. Приятели, гаджета, тенис… — Госпожа Мърсър се наведе напред и прибра кичур от косата на Ема зад ухото й. — Теър може да е бил най-добрият приятел на Лоръл, но всички забелязваха как те гледа той.
Ема усети как дъхът й секна. Дали госпожа Мърсър знаеше нещо за връзката между Сътън и Теър?
— И… как ме гледаше той?
Госпожа Мърсър й хвърли изучаващ поглед, но неутралното изражение на лицето й не се промени.
— Сякаш е готов на всичко, за да бъде с теб.
Ема изчака малко, но майка й не каза нищо вече. Искаше и се да беше чула нещо по-конкретно. Но нямаше как просто да попита: „Хей, между другото, случайно да съм се срещала тайно с него? Не смяташ ли, че е възможно той да си изпусне нервите и да ме убие?“
Устните на госпожа Мърсър се извиха в тъжна усмивка.
— Баща ти някога ме гледаше така.
— Ма-а-мо, това е гадно! — Ема се намръщи, защото знаеше, че такава би била реакцията на Сътън. Но тайно в себе си харесваше това, че госпожа Мърсър й разказва за ухажването на господин Мърсър. Беше й приятно да слуша за двама влюбени възрастни, двама родители, които са искали децата си и са направили всичко по силите си, за да им осигурят добър живот. Такива хора не съществуваха в предишния й живот.
— Какво? — Госпожа Мърсър притисна длан към гърдите си. — И ние сме били някога млади, да знаеш. Преди много, много години.
Ема погледна към фините бръчици около очите на госпожа Мърсър и наскоро боядисаната й коса. Беше научила, че родителите на Сътън са я осиновили, когато вече са били към четирийсетте и са били женени от двайсет години. Огромна разлика с Беки, която се хвалеше на Ема, че е „готино младо мамче“, само със седемнайсет години по-голяма от Ема. Но в резултат на това винаги бе изглеждала по-скоро като своенравната по-голяма сестра на Ема.
— Радваш ли се, че толкова късно си имала деца? — изтърси тя, без да се замисли.
По лицето на госпожа Мърсър премина сянка. От близкото дърво се чуха ударите на кълвач. На улицата избръмча кола. Тъмен облак мина пред луната и за миг нощта стана по-тъмна. Най-накрая тя си пое дълбоко дъх.
— Не знам дали „радвам“ е правилната дума. Но всеки ден ме изпълва с благодарност, че имам теб и Лоръл в живота ми. Не знам какво бих направила, ако ви се случи нещо лошо.
Ема се размърда смутено и вината я стисна за гърлото. В моменти като този я изпълваше съжаление, че трябва да пази тайна от семейството на Сътън — и то голяма тайна. Дъщеря им беше убита и всеки изминал ден представляваше още една пропусната възможност да бъде открит убиецът й. Когато Ема пътуваше с автобуса за Тусон, изпълнена с копнеж да види Сътън, в гърдите й грееше слабата надежда, че може би осиновителите на близначката й ще приемат и нея, ще я оставят да изкара последната си година в училище при тях. По ирония на съдбата желанието й се беше сбъднало. Какво ли щяха да направят, ако научат истината? Със сигурност щяха да я изгонят. Дори можеха да я предадат на полицията.