Четиримата тръгнаха към сува на господин Мърсър и се качиха в него. Докато Ема си закопчаваше предпазния колан, господин Мърсър улови погледа й в огледалото за обратно виждане. Тя бързо наведе глава. С изключение на няколкото разминавания в коридора, Ема почти не беше разговаряла с бащата на Сътън след събота сутринта — той беше поел доста смени в болницата. А сега я гледаше така, сякаш знаеше, че крие нещо от него.
Докато господин Мърсър завиваше и излизаше на улицата, госпожа Мърсър извади златиста кутийка от чантичката си и си сложи бледомораво червило.
— Времето съвсем не е типично за началото на октомври — избъбри тя. — Не помня откога не сме имали такива дъждове.
Никой не отговори.
Госпожа Мърсър се прокашля и опита отново.
— Наела съм онази страхотна група мариачи за партито ти, скъпи — каза тя и потупа ръката на господин Мърсър. — Помниш ли колко великолепни бяха на благотворителното събиране на средства за „Музея на пустинята“?
— Чудесно — отвърна господин Мърсър с равнодушен глас. Като че ли на него също не му се ходеше на семейна вечеря.
Госпожа Мърсър млъкна с пораженческо изражение на лицето.
Аз ги гледах как стоят умълчани. Цялата тази ситуация ми се струваше позната. Зачудих се още колко пъти родителите ми се бяха опитвали да сдобрят мен и Лоръл. Някога бяхме близки — имах откъслечни спомени за нас двете как шпионираме нашите по време на семейните почивки, как играем в сутерена играта „Моделът-беглец“, която бях измислила аз и дори как уча Лоръл да държи тенис ракета и да използва бекхенд. Но през годините се беше случило нещо — аз започнах да отблъсквам Лоръл. Донякъде причината за това можеше да е завистта — Лоръл бе истинска дъщеря на родителите ми, а аз бях осиновена. Притеснявах се, че обичат нея повече. Може би Лоръл просто реагираше на поведението ми. Всичко останало последва като лавина, докато не стигнахме до етапа, когато почти не си говорехме.
Петнайсет минути по-късно, прекарани в пълно мълчание, господин Мърсър намали, за да мине през един легнал полицай и спря на паркинга в курорта. Малката изкуствена пещера с неонова реклама „При Артуро“ бе окичена с коледни светлинки. На входа един мъж, облечен в бизнес костюм разговаряше по своя блекбъри. До него стоеше жена, която си оправяше косата. Две сервитьорки, облечени с тъмни панталони и снежнобели ризи пушеха цигари до един вретеновиден кактус.
Ема последва семейството на Сътън по криволичещите през градината стъпала, оградени от дребни жълти и виолетови цветя. Рамките на прозорците в тухлените стени бяха изработени от дебело тъмно дърво. Над главите им се виждаха покривните греди, а от миниатюрни тонколони се лееше класическа музика. Залата беше пълна с народ и наоколо сновяха сервитьорки с подноси, отрупани с прекрасно изглеждащи агнешки пържолки и омари.
Метр д’отелът, мъж с тънък мустак и тъмносив костюм, провери резервацията им и ги поведе към масата им. Докато прекосяваха залата, Ема вървеше сковано, чувствайки се съвсем не на мястото си.
— Това е прекрасно — пропя госпожа Мърсър, щом се настаниха, и взе списъка с вина. — Нали, момичета?
Ема измърмори нещо утвърдително. Но Лоръл бе вперила поглед в нещо — някой, — който се намираше в другия край на залата.
— Мисля, че скоро ще имаш посетител, Сътън — рече тя с гаден глас.
Ема вдигна глава тъкмо навреме, за да види как между масите се приближава момче с ъгловата челюст и късо подстригана руса коса. Стомахът й се сви от притеснение. Това беше Гарет, бившият на Сътън. И той въобще не изглеждаше щастлив.
— Здравей, Гарет! — поздрави госпожа Мърсър и разтревожено сви устни, поглеждайки към Ема. Тя се размърда смутено на стола си. Беше казала на таткото на Сътън, че двамата с Гарет вече не са заедно и той със сигурност беше споделил с жена си. Но те не знаеха за поведението му по време на бала в петък. Гарет се беше държал малко… грубо.
— Здравейте, господин и госпожа Мърсър. — Младежът им кимна учтиво. После се обърна към Ема. — Може ли да поговорим? — Той посочи с очи малкия коридор в дъното част на ресторанта. Очевидно имаше предвид насаме.
— Ами, дошла съм тук със семейството ми — отвърна Ема, като леко се помести към майката на Сътън. — Тъкмо се канехме да поръчваме.
— Просто искам да те питам нещо набързо — каза Гарет. Гласът му прозвуча любезно, но погледът му бе хладен и пресметлив. Внезапно Ема осъзна за какво е всичко това: той със сигурност бе чул, че Теър е влязъл в стаята на Сътън. Гарет беше изпаднал в шок, след като Ема го заряза и сега бе убеден, че тя го е мамила. Несъмнено щеше да я обвини, че се е срещала с Теър зад гърба му — и може би Сътън наистина го беше направила.