— Всъщност тъкмо отивах в полицията. Най-накрая ще мога да си взема колата.
Мадлин потръпна при думата полиция и се намръщи.
— Тя не е ли на паркинга за конфискувани автомобили?
Стомахът на Ема се сви от притеснение. Приятелките на Сътън смятаха, че колата й е конфискувана заради твърде многото натрупани глоби и тя просто не е могла да си я прибере досега. Не знаеха, че Сътън я е взела оттам в деня, когато е умряла. Нито, че е била с нея, когато е прибрала Теър от автогарата. Или че може би го е блъснала с нея.
— Бил е пълен, затова са я преместили на паркинга зад полицейското управление — изтърси Ема и скръсти пръсти, молейки се Мадлин да й повярва. Не обичаше да лъже, но нямаше как да й каже, че колата на Сътън е била всъщност улика, защото в нея е била открита кръвта на брат й. За щастие Мадлин просто сви рамене и отключи джипа си с дистанционното.
— Влизай. Ще ти спестя ходенето.
Ема се качи в колата и остави чантата в скута си.
— Радваш ли се за гостито у Шарлът утре? — попита Мадлин, докато завърташе ключа в стартера. — От доста време не сме вечеряли у Чембърлейнови. Липсва ми готвенето на Корнелия. Не е ли страхотно да си имаме личен готвач?
Ема изхъмка утвърдително, припомняйки си, че момичетата се бяха разбрали да прекарат вечерта у Шарлът. Не се изненада, че семейство Чембърлейн имат личен готвач — къщата им беше огромна.
— И, разбира се, това не трябваше да го казвам. — Мадлин се усмихна накриво. — Ако баща ми ме чуе, че казвам колко ми се иска да имам личен готвач, сигурно ще ме нарече разглезена и алчна. — Тя завъртя очи и се опита да се засмее, но лицето й се сгърчи.
Ема прехапа долната си устна, усещайки болката на Мадлин.
— Нали знаеш, че ако искаш да поговорим за баща ти, аз съм насреща.
— Благодаря — отвърна тихо Мадлин. Тя бръкна в чантата си розов металик, извади слънчевите си очила от кутийката и си ги сложи.
— Всичко наред ли е? Нещата оправят ли се? — притисна я Ема.
Мадлин изчака да излязат от паркинга, преди да отговори.
— Все същото е, като че ли. Мразя да се прибирам у дома. Баща ми се мотае из цялата къща и точно сега двамата с мама не си говорят. Според мен дори не спят в една стая. — Блестящите й устни се свиха в тънка линия.
— Нали знаеш, че винаги си добре дошла у нас — предложи Ема.
Мадлин я погледна с признателност.
— Благодаря ти — рече тя и въздъхна. После докосна ръката на Ема. — Досега никога не си ми го предлагала.
Жегна ме раздразнение. Щях да й предложа, ако знаех, че Мадлин се нуждае от това.
Минутка по-късно двете стигнаха до участъка и Мадлин остави Ема на тротоара.
— Сътън? — рече тя и надникна през прозореца. — Наистина се радвам, че се сдобрихме. Може и да не го казвам често, но ти си най-добрата ми приятелка.
— И аз се радвам — каза Ема и сърцето й се стопли.
Когато влезе в сградата, същата служителка, която я бе посрещнала и последния път, вдигна глава и я погледна.
— Пак ли ти? — попита тя с отегчен глас.
Колко професионално.
— Дойдох да прибера колата си — рече решително Ема.
Служителката се обърна и вдигна слушалката на телефона.
— Един момент.
Ема се обърна и се загледа към таблото с обяви. Плакатът „ИЗЧЕЗНАЛ“ на Теър беше свален и заменен с реклама на ХЕКТОР, ЧЕСТНИЯ МЕХАНИК, КОГОТО ДА ПРЕПОРЪЧАТЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ СИ.
Миг по-късно служителката посочи навън към някакъв едър пазач, който стоеше пред телената ограда.
— Полицай Мориарти ще ти помогне — каза тя и направи балонче с розовата си дъвка. Въздухът в чакалнята се изпълни с аромат на захаросано грозде.
Ема излезе отново навън, отиде при полицай Мориарти и подписа документите за колата на Сътън. Той отключи вратата на оградата и я поведе покрай паркираните прашни коли. Беемвета и рейндж роувъри се кипреха гордо до раздрънкани таратайки, които изглеждаха така, сякаш едва ли биха могли да изминат и пет километра.
— Ето я — каза полицай Мориарти и посочи класическия зелен автомобил с лъскави хромирани части. Впечатлена, Ема седна в колата. Возилото изглеждаше лъскаво и притежаваше ретро дух — точно такава кола би си взела и тя, стига да имаше възможността да избира. Беше невероятна.
Естествено, че беше. Изписках, когато отново видях колата си. Но в гърдите ми се смесваше горчивина и сладост. Вече не можех са седна на шофьорската седалка и да усетя меката кожа с бедрата си. Не можех да превключвам скоростите и да усещам реакцията на колата. Не можех да се насладя на вятъра в косите ми, докато карах по Магистрала 10 със свалени стъкла.