Ема взе ключовете от ченгето. Огледа колата отвън, търсейки издайническите петна кръв, които бяха открили полицаите, но не намери нищо, с изключение на лека вдлъбнатина, където най-вероятно се беше ударило коляното на Теър. Може би я бяха почистили. След това Ема отвори вратата на шофьорското място и се тръшна на кожената седалка. Връхлетя я странно усещане. Тази кола притежаваше толкова силен сътъновски дух, че тя се почувства така, сякаш близначката й наистина беше тук. Затвори очи и почти успя да си представи Сътън зад волана, как отмята косата си назад, смеейки се на нещо, което са казали Шарлът или Мадлин. Ема побутна медальончето със сребърния ангел хранител, което висеше на огледалото за обратно виждане, убедена, че усеща във въздуха миризмата на парфюма на Сътън. Ема знаеше колко щеше да се ядоса близначката й, ако знаеше, че колата се намира в опипващите ръце на полицаите.
„Ще се грижа добре за нея“, помисли си тя, докато потупваше с пръсти по облечения в кожа волан.
Аз се усмихнах. Добре ще е да си спази обещанието.
Някой почука по стъклото. Ема се стегна и вдигна глава. Беше полицай Мориарти. Тя бавно свали стъклото.
— Мога ли да ви помогна с още нещо, госпожице Мърсър? — попита мрачно той.
— Не, полицай, всичко е наред — каза Ема, с невинен, предразполагащ глас. — Благодаря ви много за помощта.
— В такъв случай по-добре напуснете терена — каза полицаят, закачил палец на колана си.
Ема кимна и вдигна прозореца, след което пъхна ключа в контакта. Нямаше нужда да наглася седалката или огледалото за обратно виждане — всичко й пасваше идеално, точно както бе подхождало и на Сътън. Докато излизаше от паркинга, нещо на съседната седалка привлече погледа й. Нещо се подаваше от сгъвката, където седалката се срещаше с облегалката. Приличаше на малък къс хартия.
Тя излезе на пътя и продължи да кара, докато полицията не се изгуби от погледа й, после отби до тротоара и дръпна ръчната спирачка. Обърна се към хартийката. Хвана я и сви вежди. Най-накрая успя да я измъкне. Късчето бе малко и на него бе написано Д-Р ШЕЛДЪН РОУЗ. Тя веднага разпозна ъгловатия почерк от писмото, което бе намерила под дъното на шкафчето на Сътън. Почеркът на Теър.
Сърцето й заби ускорено. Тя погледна през рамо тъкмо когато една полицейска кола излизаше от паркинга с включени сирени. В продължение на няколко мъчителни секунди бе сигурна, че ченгетата са тръгнали след нея — може би подхвърлянето на тази важна улика в колата й беше тест и сега беше загазила здраво заради това, че не го беше предала. Но колата профуча покрай нея, а полицаят зад волана гледаше право напред. Тя шумно въздъхна. Ченгетата не я преследваха. Дори не знаеха какво е намерила.
А аз се надявах, че късчето хартия ще ни донесе някакви отговори.
23.
Психотест
Ема измина точно километър и половина, преди отново да спре, този път на паркинга на тусонската ботаническа градина. Зад вратите се виждаха ярките цветове на разцъфтелите цветя. Край хранилките пърхаха колибрита. Но следобед градината беше затворена и паркингът бе почти празен. Струваше й се идеалното място да поседи и да помисли. В никакъв случай нямаше да чака да се прибере и едва тогава да потърси д-р Шелдън Роуз. Щеше да разследва това още сега.
Тя грабна телефона на Сътън от пасажерското място и написа Д-Р ШЕЛДЪН РОУЗ в търсачката. След секунди се появиха резултатите, които изброяваха десетки лекари из цялата страна. Гастроентеролози. Кардиолози. Някакъв тип, който „прочистваше чакрите“. Имаше мнения на клиенти, адреси и телефонни номера. Появиха се доклади, написани от многобройните Шелдъновци, със заглавия като „Мозък в движение“ и „Здрав дроб, здрав живот“. Следваха докторите, научни работници — някакъв Шелдън Роуз преподаваше викторианска литература в Университета на Вирджиния, друг Шелдън Роуз се занимаваше с терапия за отказване от тютюнопушенето в Ню Хемпшър, и трети, който оглавяваше компютърния отдел на Масачузетския технологичен институт.
Ема натисна връзката за личните лекари; може би Теър беше пипнал някакъв грип или друга инфекция, докато беше избягал. Уебстраницата показа шестима лекари, които работеха в бяла тухлена сграда, която се наричаше „Уайомингско здраве“. Д-р Шелдън Роуз от Уайоминг я гледаше от екрана със самодоволно изражение на сипаничавото си лице. Като че ли той не беше правилният отговор.