Изсвири клаксонът на някаква кола. Група хлапета профучаха край нея със своите колела БМХ. Погледът на Ема беше привлечен от някаква сянка, която се скри зад ъгъла на отсрещната бензиностанция, но когато тя се вгледа по-внимателно, не видя нищо. „Успокой се — помисли си. — Никой не те следи. Никой не знае, че си тук.“
Тя прегледа следващата страница с резултати. Не беше съвсем сигурна какво търси — или колко време ще й е необходимо, за да го намери, — но със сигурност тук имаше нещо и тя веднага щеше да го познае, щом го види. Натискаше последователно линковете, но не попадаше на нищо. Десет минути по-късно вече беше готова да се откаже, но внезапно попадна на страницата на д-р Шелдън Роуз в Сиатъл, щата Вашингтон. Когато я отвори, тя затаи дъх. Страницата съдържаше емблема на орел с разперени криле и извита вляво глава. Под ноктите му имаше дребни инициали СПБ. Изглеждаше по същия начин като татуировката на Теър.
Пулсът й се ускори и тя започна да натиска линковете. В нея се взря снимката на д-р Шелдън Роуз, чиито черни очи се криеха зад очила с червени рамки. Бръснатата му глава и широка челюст го правеха да изглежда повече като бияч в мотоциклетистки клуб, отколкото като лекар. Стомахът на Ема се сви от неприятно предчувствие и тя прегледа биографията му: Д-р Шелдън Роуз се оказа психиатър, специалист по психопатично поведение и други екстремни психични заболявания. Той лекуваше пациентите си в Сиатълската психиатрична болница — СПБ. Психиатрия. Буквите на екрана се размазаха пред очите на Ема. Нима Теър е бил приет в психиатрична болница? Затова ли имаше онази татуировка на ръката си? И какво й подсказваше това за състоянието, в което се е намирал в нощта, когато е изчезнала Сътън?
Отново си спомних колко разярен беше Теър, докато ме гонеше по пътеката. Сякаш нещо в него беше прещракало. А може би му бяха свършили хапчетата?
Ема взе телефона на Сътън с треперещи пръсти и набра номера на болницата. Оттатък иззвъня само веднъж, преди да се обади женски глас:
— Сиатълска психиатрия.
— Обаждам се да проверя дали при вас е бил лекуван един пациент — каза Ема. — Името му е…
— Съжалявам, госпожо. Това е поверително. Не можем да разкриваме имената на пациентите ни. — От другия край се чу едно раздразнено цък.
Пфу. Разбира се, че нямаше да й разкрият просто ей така подобна информация. Ема прокара пръсти през косата си, чудейки се как да разбере. Край нея избръмча боклукчийският камион. Подухна вятър и във въздуха се разнесе мирис на гниещи боклуци и цветя от градината. Ема отново погледна към бензиностанцията от другата страна на улицата, търсейки с очи фантомната сянка. Когато се убеди, че там няма никой, тя се прокашля и набра същия номер.
— Сиатълска психиатрия. — Този път гласът беше на мъж.
— Търся д-р Шелдън Роуз — каза Ема с професионален тон.
— Мога ли да му предам кой го търси? — Гласът прозвуча отегчено, сякаш мъжът изпитваше желание да бъде навсякъде другаде по света, само не и на рецепцията.
— Д-р Каръл Суини — отвърна Ема, измисляйки начаса лекарското име. Това бе любимата й педиатърка — а тя бе имала поне десетина. През месеците, докато бе живяла при приемното семейство в северна Невада, д-р Суини беше лекувала нея и другите шест деца в приемния дом. Приемната им майка не можеше да си позволи детегледачка, затова всеки път, когато някой от тях се разболееше, тя го водеше в кабинета й. Чакалнята на д-р Суини беше пълна с цветни строителни кубчета, парцаливи плюшени животинки и шарени книжки, пръснати по червената пластмасова маса в средата. Когато Ема и приемните й роднини се гонеха около масата и вдигаха много шум, д-р Суини никога не им се караше.
— Моля, изчакайте — отвърна мъжкият глас.
Сърцето на Ема заби ускорено. Докато чакаше, в слушалката се носеше класическа музика, изпълнена на пиано.
— Кабинетът на д-р Роуз — чу се женски глас.
— Мога ли да говоря с доктора? — Ема се опитваше да звучи авторитетно и забързано.
— Не, няма го. Да предам ли нещо?
— С кого разговарям? — попита Ема.
Жената от другата страна си пое рязко дъх.
— С Пени, сестрата на д-р Роуз — каза най-накрая тя.
— Обажда се д-р Каръл Суини от „Тусон медикъл“ — избъбри Ема. Тя продължаваше да говори задъхано, сякаш се намираше по средата на животоспасяваща операция. — Току-що приех пациент на име Теър Вега. Той е в много лошо състояние.