Днес Шухов икономиса: нали не се отби в бараката, дажбата не получи, та сега ядеше без хляб. Хлябът — него и сетне отделно може да го нагъне, хем повече ще се засити.
Второто беше каша от магара4. Беше се вклисавила на кюлче и Шухов я отчопляше на парченца Магарата не студена, и вряла да е, нито вкус има, нито насища: трева, и туйто, само дето е жълта, уж като просо. Измъдриха да я дават вместо булгур, разправят китайски опит било. Сварена идва до 300 грама, и щеш не щеш плюскаш: каквото и да е, за каша минава.
Като облиза лъжицата и я напъха на същото място във валенката, Шухов нахлупи шапка и тръгна за лазарета.
Небето, от което лагерните лампи бяха прокудили звездите, си беше все така тъмно. И двата прожектора с все същите широки струи прорязваха лагерната зона. Като отпочваха тоя лагер, Специалния, охраната беше фрашкана с осветителни ракети, още от фронта, малко нещо да изгаснеше светлината — жулят ли жулят ракетите над зоната, бели, зелени, червени, същинска война. После нещо се сепнаха. Може и скъпичко да им е излизало, кой знае?
Беше си все същата нощ, като и при ставането, но набитото око по разни дребни белези без труд определяше, че скоро ще бият за развод. Помощникът на Куция (дневалния по столова — Куция държеше помощник и сам го изхранваше) тръгна да вика на закуска инвалидната шеста барака, т.е. тия, дето не, излизаха от зоната. Към културно-възпитателната част закрета старият художник с брадичката — за боя и четка, номерата да пише. Ей го и Татарина, пресече плаца, бързаше с широка крачка към щабната барака. И изобщо навън народът понамаля — значи, всичко се е скатало някъде и събира топло последните сладки минути.
Шухов чевръсто се притули от Татарина зад ъгъла на бараката: втори път да му паднеш — лошо те чака. Пък и правилно си е да си нащрек. Да си отваряш очите така, че никакъв надзирател да не те зърва самичък. Все в калабалъка да си. Де да го знаеш, може човек за работа да дири, може и да търси на кого да си го изкара. Нали заповедта по бараки я четоха — на всеки надзирател от пет крачки да му се сваля шапка и на две крачки подире му да се слага. Някои от тях ходят като завеяни, все им е едно, ама други само чакат. Я колко народ в карцера натикаха заради пустата шапка! Няма балами, потрай зад ъгъла.
Отмина Татарина — и Шухов вече а-ха да свърне към лазарета, но му хрумна, че дългият латвиец от седма барака му беше назначил тая заран, преди развод, да иде да купи две водни чаши тютюн, как се улиса и му щукна от главата. Дългият латвиец беше получил колета снощи и до утре я остане нещо, я не. Ще има да чака цял месец до новия колет. А тютюнецът му е хубав, и на сила е докаран, и на миризма. Кафеникав един.
Ядоса се Шухов, запристъпя на място — дали пък да не свърне към седма барака. Но лазаретът беше на две крачки и той взе, че запраши нататък. Снегът шумно скърцаше под краката му.
В лазарета, както винаги, едно чисто в коридора, та да те е страх да стъпиш на пода. И стените боядисани с бяла блажна боя. И всичката мебел бяла.
Но вратите на кабинетите бяха до една затворени. То те, докторите де, може още от креватите да не са се измъкнали. В дежурната седи фелдшерът — онуй младото момче Коля Вдовушкин, на чиста маса, с чиста бяла престилка — драска си нещо.
И никой друг нямаше.
Шухов свали шапката като пред началство и по лагернишкия навик зашари с очи, дето не трябва, та не му убягна, че Николай ниже равни-равни редчета и всяко редче по-навътре от края и точ в точ под другото започваше с главна буква. Шухов, то се знае, веднага включи, че не ще да е служебно, ами странично ще е, но това не му влизаше в работата.
— Ами то… Николай Семьонич… аз май такова… болен съм… — стеснително, като да посягаше на чуждо, изрече той.
Вдовушкин вдигна спокойните си големи очи. И шапчицата му бяла, и престилката бяла, и номера не се виждат.
— Че защо толкова късно, а? Снощи що не дойде? Нали знаеш, че сутрин прегледи няма? Списъкът на освободените вече е в ППЧ-то.
Всичко това Шухов го знаеше. Знаеше, че и вечерта да се освободиш не е по-лесно.
— Ама то, Коля… Вечер, кога трябва, но пък не боли…
— Кое е това — то? То — какво те боли?
— Абе то, ако погледнеш, нищо и не боли. Ама не съм в ред.
Шухов не беше от тия, дето ги тегли лазаретът, и Вдовушкин го знаеше. Но право му беше дадено да освобождава сутрин само двама души, а двамата вече бяха налице и под зеленикавото стъкло на масата същите тия двама бяха записани и чертата беше теглена.
— Що не се сети по-рано. Какво току-така точно преди развода? На!