– Не – възразява тя след кратко мълчание, – не е вярно, нищо такова не съм написала.
– А какво написа? – кряска той и се хваща с две ръце за главата в престорено отчаяние. Разговорът, който в началото се очертаваше обещаващ за него, става все по-досаден и той изглежда готов да го прекъсне.
– Нещо лично – прошепва тя.
– Лииичнооо! – насред отстъплението му думата го улавя като в ласо и с извит назад врат го връща обратно към жената. Той се препъва заднишком по сцената и същевременно се обръща към нас потресен, сякаш във въздуха на помещението е отекнала изключително вулгарна дума. – И в каква професия, ако ми е разрешено да попитам, се подвизава нашата толкова лична и интимна госпожа?
Публиката чака критична и студена.
– Маникюристка съм.
– Кой като мен! – той изумено забелва очи и протяга длани с разперени пръсти, с които барабани вляво и вдясно по главата си: – Френски маникюр, моля! Всъщност не, с брокат… Той леко подухва всеки нокът по отделно: – Или с камъчета? Как се справяш с кристалчетата, сладурано? А сухи цветенца слагаш ли?
– Но само в културния клуб на нашето село имам право – добавя тя шепнешком: – Защото също така съм медиум. И стресната от дързостта, си вдига червената чанта още по-нагоре, сякаш тя може да ѝ послужи за щит между нея и него.
– Ме-ди-ум? – лисицата в очите му спира своя бяг, сяда на задни лапи и лакомо облизва муцуна. – Дами и господа – обявява Довале много сериозно, – моля за вашето внимание. Тази вечер по изключение имаме сред нас маникюристка, която е и ме-ди-ум! Къде са аплодисментите? Къде са ноктите?
Зрителите смутено се подчиняват. Струва ми се, че повечето биха предпочели да я остави на мира и да си потърси по-подходяща жертва.
Той бавно крачи по сцената с наведена глава и със скръстени на гърба ръце. Цялото му същество излъчва размисъл и търпимост.
– Да не искаш да кажеш, че като медиум се свързваш с други светове?
– Какво? Не… засега само с душите на умрелите.
– На умрелите?
Тя навежда глава. Дори в полумрака зървам бързото пулсиране на вената на врата ѝ.
– Ахааа… Той кима с престорено разбиране. Виждам как се гмурка дълбоко в себе си и търси нови бисери за присмех и подигравка, които случаят му предоставя: – Значи нашата госпожа медиум ще ни разкаже… Момент, от коя част на страната си, Палечка?
– Не разрешавам да ме наричат така.
– Пардон… Той отстъпва незабавно – усеща, че е преминал границата. „Не е пълно лайно“, записвам на салфетката.
– Сега съм оттук, близо до Натания – отговаря тя, но лицето ѝ все още е болезнено изкривено от обидата. – Тук наблизо има едно село… за хора като… като мен, но когато бях малка, с тебе бяхме съседи.
– Живяла си до двореца Бъкингам? – възкликва той и имитира биене на барабан във въздуха, с което предизвиква нова вълна от слаби кискания. Забелязах, че за част от секундата се поколеба, преди да реши да не прекалява все пак с израза „като малка“. Харесва ми как сам си очертава неочаквани червени линии – малки островчета на състрадание и почтеност.
Едва сега схващам какво му говори жената.
– Не, не – настоява тя все така сериозно, като набляга на всяка дума: – Дворецът Бъкингам е в Англия, знам го, защото…
– Как? Какво каза?
– Решавам кръстословици и знам всички държави…
– Не, преди това. Йоав!
Управителят на клуба насочва прожектора към нея. В сплетения островърх конус между сребреещата коса е промушен лилав кичур. Тя е по-възрастна, отколкото си мислех, но лицето ѝ е много гладко, като от слонова кост. Има едър приплеснат нос и подпухнали клепачи, но въпреки това от определен ъгъл в чертите ѝ се долавя някаква напрегната и потайна хубост.
Жената просто се вцепенява под вперените в нея погледи. Двамата млади мотористи оживено си шушукат. Изглежда, че тя им напомня нещо. Познавам този тип хора. Цветя на злото. Точно като онези, които ме изкарваха от кожата ми в съда. Гледам я с техните очи – с официалната рокля, с цветето, забучено в косата, и с яркото си червило тя прилича на невръстно момиче, което се е пременило като госпожа и е избягало на улицата, но вече предусеща, че там навън ще го сполети нещо ужасно.
– Била си ми съседка? – пита той колебливо.
– Да, в Ромема. Познах те още като излезе на сцената. Тя свежда глава и прошепва: – Изобщо не си се променил.
– Изобщо не съм се променил? Той се изкисква. – Изобщо не съм се променил? Засенчва с ръка очите си и напрегнато се взира в нея. Публиката следи с интерес как ще се развие действието. Как само за миг нещата от живота се превръщат в анекдот.