– А ти сигурна ли си, че съм аз?
– Естествено. – тя се засмива и лицето ѝ грейва. – Ти си момчето, което през цялото време ходеше на ръце.
В салона настъпва тишина. Устата ми пресъхва. Само веднъж съм го виждал да ходи на ръце – в деня, в който го видях за последен път.
– Винаги на ръце. – тя се смее и закрива устата си с ръка.
– А днес едва ходя на краката си – измънква той.
– Вървеше след жена с големи ботуши.
Довале неволно леко изохква.
– Веднъж – добавя тя – те видях на крака в бръснарницата на баща ти и едва те познах.
Публиката в салона отново диша спокойно. Хората поглеждат към съседите си – не са наясно как трябва да реагират. Той ми хвърля разгневен яден поглед от сцената. Това изобщо не беше в програмата, ми предава по нашата частна радиовръзка, и няма нищо общо с нас. Исках да ме видиш нето, без добавки. После се приближава към края на сцената и прикляква на едно коляно. С длан над очите отново се взира в нея.
– А как каза, че ти е името?
– Няма значение… Когато свива глава между раменете си, зад тила ѝ изпъква малка гърбица.
– Напротив, има значение – настоява той.
– Азулай, родителите ми бяха Езри и Естер, благословена им памет вече и на двамата.
Тя търси по лицето му признак за някакъв спомен.
– Ти сигурно не ги помниш. Живяхме там за малко. Братята ми ходеха да се подстригват при баща ти.
Когато се увлича в думите си, говорният ѝ дефект проличава по-силно. Все едно че горещ залък е заседнал в гърлото ѝ.
– Аз бях малка, на осем и половина, а ти май беше на години за бар мицва и през цялото време стоеше на ръце, дори с мен говореше така, отдолу нагоре…
– Само за да ти надничам под полата – намига той на зрителите, но тя отрича с рязко поклащане на глава и кулата от коса заплашително се клатушка. – Не, не е вярно, три пъти разговаря с мен, а аз носех дълга рокля, онази на сините карета, и също ти отговорих, макар че ми беше забранено…
– Забранено ли? – Той рови в думата с наострени нокти. – Защо ти е било забранено?
– Няма значение.
– Напротив, има! – от гърдите му се изтръгва дълбоко ръмжене. – Какво са ти казали?
Тя упорито клати глава.
– Кажи ми само какво са ти казали!
– Че си лудо момче – изтърсва накрая, – но аз все пак говорих с тебе. Три пъти говорихме.
Тя млъква и се вторачва в ноктите си. Изведнъж лицето ѝ лъсва от пот. Жената на масата зад нея се привежда към ухото на мъжа си и му пошепва нещо. Той кима. Аз съм напълно объркан. Главата ми се върти. Драскам бързо по салфетката, опитвам се да сложа ред: Момчето, което аз познавах. Момчето, което тя е познавала. Мъжът на сцената.
– Значи казваш, че три пъти сме разговаряли, така ли?
Той преглъща слюнката си и според гримасата на лицето му тя е много горчива.
– И таз добра… Той принуждава себе си да се съвземе и пак намига на публиката. – А помниш ли за какво сме говорили?
– Първия път ми каза, че веднъж вече сме се срещали.
– Къде?
– Ти ми каза, че всяко нещо в живота ти тогава се случвало за втори път.
– И ти си спомняш, че тогава съм казал това?
– Каза, че заедно сме били деца по време на Холокоста или на Библията, или в първобитните времена, че не помниш точно къде, но там някъде сме се срещнали за пръв път и тогава ти си бил артист, а аз танцьорка…
– Гоооспооодааа! – той скача на крака, прекъсва я с крясък и бързо се отдалечава от нея. – Разполагаме тук с изключително свидетелство на защитата относно моя милост като малък! Нали ви казах? Нали ви предупредих? Малоумникът в квартала, лудото момче, дори се закачал с малки момичета, както чухте, педофил, а за капак – пълен шемет, витаел в облаците. Били сме заедно в Холокоста, в Библията… Кажете сами! – тук той се ухилва широко и щедро ни залива с гръмогласен смях, който не убеждава никого. Същевременно ме поглежда изумен, сякаш внезапно го обхваща подозрение, че имам пръст в тази история с дребната женица, която кой знае откъде бе изникнала тук. Аз поклащам глава, извинявам се. Ама за какво пък се извинявам? Наистина не я познавам. И никога не съм бил в квартала му. Всеки път когато му предлагах да го изпратя до дома му, той ми отказваше, увърташе, измисляше си извинения, някакви объркани и заплетени измишльотини.
– И да знаете, че това ми се случваше непрекъснато! – той почти крещи. – Дори животинчетата в Ромема ми се надсмиваха. Сериозно, имаше един черен котарак и всеки път като минавах покрай него, той ме заплюваше. Кажи им, драга…
– Не, не… Докато той говори обърнат към публиката, късите ѝ крачета ритат неистово под масата, като че ли някой я души и тя се бори за глътка въздух. – Ти беше най… най…