– А не е ли вярно, че си играехме на сестри и доктори и аз бях сестрата?
– Не, не е вярно! – тя крещи, с усилие се смъква от стола и застава права. Да не повярва човек, че може да е толкова дребна. – Защо говориш така? Ти беше добро момче!
В салона отново настъпва тишина.
– Какво каза? – надсмива се той. Едната му буза изведнъж пламва, сякаш е била шамаросана дори по-силно от болезнените плесници, които сам си бе нанесъл преди. – Как ме нарече?
Тя се изкатерва, сяда отново на стола си и потъва в мрачно мълчание.
– Знаеш ли, Палечка, че мога да те съдя за оклеветяване на лошото ми име? – той се пляска с две ръце по бедрата и се кикоти. Умее да го прави така, сякаш смехът изригва с търкаляне от корема му, но зрителите, почти всички, отказват да се търкулнат с него.
Жената навежда глава. Мърда пръстите на ръцете си под масата със ситни ритмични движения. Първо пръстите на едната ръка срещу пръстите на другата, после едните върху другите, а след това преплетени едни в други. Таен танц със свои собствени правила.
Цари дълбока тишина. Само за миг шоуто се скапва. Довале на сцената сваля очилата и търка силно очите си. Сподавено пъшка. Хората избягват да го гледат. В помещението се възцарява стаено безпокойство, сякаш отдалече бавно се прокрадва предчувствие за голяма беда.
Той, естествено, осъзнава, че представлението се изплъзва от ръцете му, и незабавно предприема нещо като рязък вътрешен обрат – почти се чува скърцането на някакъв невидим механизъм. Отваря широко очи и си придава весело изражение.
– Прекрасна и уникална публика сте! – говори много силно и отново започва да подтичва и да потропва с нелепите си каубойски ботушки: – Братя и сестри, всички сте душички! Той не успява да заличи неприятното усещане и то разперва крила в малкия салон: – Не е лесно! – той кряска и разтваря широко ръце в празна прегръдка: – Не ми е било лесно да стигна до петдесет и седем години, и то, както чухте, след като съм оцелял от Холокоста и дори от Библията!
Жената се свива, главата потъва между раменете ѝ, а той още повече повишава глас – мъчи се да заглуши нейното безмълвие.
– А какво е най-доброто на тази възраст? Че оттук насетне вече съвсем ясно може да се види надписа: „На това място живеят в мир Довале и червеите“… Здрасти, приятелчета! – крещи той. – Колко хубаво, че дойдохте, чака ни щура вечер. Стекохте се от всички краища на страната, виждам другари от Йерусалим, от Беер Шева, от Рош Аайн…
Гласове от различни места в залата подвикват:
– От Ариел! От Ефрат!
Той се учудва:
– Момент, а кой е останал да трепе арабите? Шегааа, шегичкаааа! Смея се, бе! Веднага ще получите компенсация! Ето ви двайсет милиона долара за покупката на кръгли кожени табуретки и дъвки за балони за културния дом „Барух Голдщейн“7, бог ще възмезди кръвта му. Не ви ли стига? Няма никакъв проблем! Вземете още един дунам8, още една коза или цялото стадо кози заедно с кошарите, я вземете цялата държава, мамка му. Аа, вече сте я взели!
Аплодисментите, придружаващи думите му, отслабват. В дъното на салона младежи, вероятно също войници в отпуск, силно удрят с длани по масите.
– Хей, началник, Йоав, душо моя! Я го вижте каква физиономия е направил! Какво, изкорка ли се? Кълна ти се, няма да има повече такива приказки, край – казах, обещах, дадох дума. Знам бе, изпуснах се, без политика. Няма политика, няма окупация, няма палестинци, няма свят, няма действителност, няма виц как двама заселници вървят из казбата в Хеврон, за бога, Йоав, само този, последен…
Струва ми се, че разбирам какво прави и от какво отчаяно се нуждае сега, но Йоав непоколебимо отказва с поклащане на глава, а и публиката не иска политика. Салонът отново се изпълва с дюдюкане, тропане по масите и викове, които настояват да се върне към дългоочаквания стендъп.
– Чакайте бе, хора, това ще ви хареса – умолява той, – ще си умрете от смях, гарантирам, чуйте само: До двама заселници в казбата върви арабин. Да го наречем с родовото име Арабуш. – дюдюкането и ударите по масите намаляват, тук-там дори някои се подхилват.
– Изведнъж по високоговорителите се чува предупреждение на армията, че след пет минути влиза в сила полицейският час за арабите. Единият заселник сваля автомата от рамото си и прострелва Арабуш в главата. Вторият е леко изненадан: За бога, мамка му, Атрибуте старозаветни, защо го направи? А Атрибут старозаветни му отвръща: Слушай, знам го къде живее, и да се претрепе, нямаше да се прибере навреме.