– Всичко е позволено! Той крещи: – Всичко е разрешено! Играйте, сладури, играйте си с мечтите! Само не забравяйте, душички, че вълшебната пръчица не ви е дадена завинаги, има малка грешка в програмата, мамка ѝ! – той гневно върти очи и тропа с крак като измамено дете: – В нея има шибан бъг! Това ви е ясно, нали, пилета мои шарени? Той се привежда към публиката от края на сцената и закрива наполовина уста, сякаш възнамерява да разкрие някаква тайна: – Добрата фея всъщност е доста неуравновесена, такива са си феите, може изведнъж всичко да обърне наопаки, защото така ѝ е скимнало, и тогава, о, сърпрайз! Тогава ние ще запеем пред бариерите тяхното „Билади, Билади“ и „Хайбар, Хайбар, яауд жайш Мухамад саяуд“!12 Хайде, пейте с мен, праведници, пиленца мили, неизлюпени яйчица на свободата: Хайбар, Хайбар, яауд… Този път зрителите не се подчиняват на призива, зрителите тропат с длани по масите, дюдюкат, зрителите не са тъпанари. Висок младеж с бръсната глава, навярно също войник в отпуск, свири с пръсти с такава ярост, че едва не пада назад заедно със стола си. Настъпва малка суматоха…
– Имате право! Прави сте! – той вдига ръце в знак, че се предава, и се смее с най-милата си и невинна усмивка. – Ама защо да мислим въобще за това? Има страшно много време, докато това се случи. Сто на сто Йоав е прав – без политика! Във всички случаи това може да стане чак при децата ни, но това си е техен проблем, кой ги е карал да остават тук и да ни събират лайната, дето сме им нацвъкали? Та защо да се нервираме отсега, да спорим, да се караме и да стигаме до гражданска война? Защо да мислим за това и защо изобщо да мислим? Аплодисменти за немисленето! Той крещи радостно и две зеленикави жили се очертават на врата му. Хей, Йоавуш – изръмжава, – защо не усилиш малко осветлението, да видим кой срещу кого е. Така де, пусни прожектора, залей салона… Здрасти, сладури, наистина е толкова хубаво, че дойдохте… Разбирам – свършили са се билетите за шоуто на колежката Ади Ашкенази… Я кажете, не ви ли е топло? Как да не е? Я вижте, целият съм вир-вода. Той се помирисва под мишницата, вдишва с пълни гърди: Аа-ахххх! Къде са търговците на мускус точно когато ни трябват? Увеличи климатика, бе човече, бръкни се малко и за нас? Какво толкова! Поне заради мен! Та докъде бяхме стигнали?
Той е разстроен и разсеян. Цялата бурна и разпалена сцена очевидно не му е помогнала да превъзмогне онова, което му е причинила с крясъка си дребната женица. Усещам го. И публиката го усеща.
– Та както казахме, има шибан бъг… Билади, билади, прецаканите ни дечица… Ще помоля стенографката да повтори последните изречения… Той крачи по диагонал, прекосява сцената, хвърля неспокоен поглед към жената, която седи засрамена, с наведена глава. Лицето му се изкривява в типичната отровна усмивка. Започвам да разпознавам това негово изражение. Като изблик на някакво вътрешно насилие. А може би на добре асимилирано външно насилие.
– Симпатично момче, а? Добро момче… Той си мърмори под носа и лицето му се сгърчва, като че ли има бодежи в сърцето. – Ама голям майтап си, наистина, откъде ми се пръкна, как можа за рождения ден да ми се падне гадателка-вещателка… Ама ние какво се разбрахме, Натания? Да ми поднесете бутилка Дом Периньон вече не ви ли стиска? Оригинални сте, няма що, а? Не, само помислете, за рождения ден на артист от моята величина по света поднасят мацка като богиня, която изскача гола от огромна торта, а тази най-много да изскочи от някоя бисквитка. Шегичкаааа! Не ми прави сега тая физиономия, кукло, всичко е на майтап, не плачи де… Не бе… Уф… Недей, мила…
Тя не плаче. Лицето ѝ е изкривено от болка, но тя не плаче. Довале я поглежда втренчено и неволно изражението му се превръща в отражение на нейното. Той се обръща и сяда в креслото. Изглежда отчаян, покрусен. От салона някой се обажда: Хайде бе, дай газ! Слаб мъж в син анцуг вика: Какво е това, бе? Групова динамика ли ще ѝ прилагаш? Мнозина се смеят. Започва нещо като пробуждане от странен сън. Жена, която седи на маса до бара, подвиква към сцената: Я пийни малко мляко! Приятелките ѝ ръкопляскат, от няколко маси в салона се разнасят смехове и насърчителни викове. Мъжът на сцената вдига пръст, търси опипом с ръка зад креслото и измъква оттам голям червен термос. Зрителите вече доволно се хилят, а аз се мъча да разбера какви са тези хора, които идват вече два пъти или дори повече на представленията му – какво всъщност им дава той?