Такъв разголващ се и разбунтуван, какво толкова може да им предложи?
Може би постъпих добре, като останах, си мисля настръхнал от странно вълнение, все пак добре че останах, за да видя това.
Той разклаща термоса срещу публиката. На него с черен туш с големи букви пише MILK. Зрителите ликуват. Той бавно отвинтва капачката, отпива глътка и с наслада облизва устни. – Ето това вече е вкус като от едно време, както казала курвата, след като го издухала на някакъв дъртак. Той отпива още малко и адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу. После оставя термоса на пода между краката си и застива, седнал в самия край на креслото. Вглежда се продължително в дребната жена и с недоумение поклаща глава.
След миг привежда напред цялата горна част на тялото си, опира глава на коленете и отпуска ръце встрани от краката. Едва се долавя само лекото повдигане на гърдите от дишането му.
Салонът отново потъва в тишина, въздухът натежава. Мисълта, че той може би вече няма да стане от креслото, минава, поне така ми се струва, през ума на всички присъстващи. Сякаш всеки от нас усеща, че някъде там, в някаква далечна и неконтролируема съдебна инстанция, са хвърлили монета, която може да падне както на едната, така и на другата страна.
Как успява, си мисля, как успява за толкова кратко време да превърне публиката, а донякъде и мен, в обитатели на мисълта му? А може би дори в нейни заложници?
Той не бърза да промени странната си поза. Напротив, потъва още повече в креслото. Тънката му плитчица сега пада върху черепа и от този ъгъл – така както целият се е привел напред – изглежда изненадващо малка и остаряла, много по-стара от него, сякаш се е спаружила по време на свой отделен от тялото му процес.
Оглеждам се внимателно наоколо, за да не прекъсна някоя съвсем тънка комуникационна нишка. Повечето хора в помещението седят приведени напред и го зяпат като омагьосани. Един от младите мотористи облизва долната си устна. Това е май единственото движение, което забелязвам в целия салон.
Когато най-после измъква тялото си от дълбините на креслото, когато става и се изправя пред нас, на лицето му се чете съвсем ново изражение.
– Момент, чакайте малко, тишина – казва. – Спираме и започваме всичко отначало, цялата вечер от самото начало! Всичко се оказа грешка! Изтрийте го, забравете го! Не че вие не сте разбрали нещо, вие сте супер. Аз съм този, който не разбра. Не проумях какъв шанс ми се предлага тази вечер, боже мой. – той обхваща главата си с две ръце. – Вие няма да повярвате какво ще се случи тази вечер тук, Натания! Хееей, Натания, град на диамантите, вие сте късметлии, тази вечер ще ви се случи чудо, връх на смехорията! – той говори на публиката, но очите му са приковани в очите ми, опитват се да ми съобщят нещо неотложно, нещо спешно, което се оказва прекалено сложно за разговор с очи.
– След дълбок размисъл и надлежна консултация с черната котка от етикета на виното Гато негро, което нашият управител разрежда с вода от чешмата на двора, жив да си, Йоав, напомняш ми оня Йоав от рекламата за мляко от детските ми години. Та накратко, вашият приятел и моя милост реши, какво реших бе, я да видим, май обърквам думите… Реших в знак на лична благодарност за това, че се присъединихте към мен на рождения ми ден, макар че едно птиче ми пошушна – всъщност шушнеше, защото беше пресипнало, сигурно от птичия грип, – че въобще бяхте забравили, че е днес…
Той предъвква думите. Отвлича вниманието ни, докато обмисля някаква сложна идея, която внезапно му е хрумнала, и междувременно планира следващата си стъпка.
– Но ето че все пак дойдохте и заради този ваш жест, че дойдохте масово да празнувате с мен, спонтанно реших тази вечер да ви предложа сувенир, малък, но от сърце. Такъв съм си аз, щедър е второто ми име – Дов Дащния Гринщейн. Така ще пише на надгробната ми плоча, а малко под името – „Тук е погребан потенциал“ – и още по-надолу: „Субару ’98, изгодно, побързайте“. Но между нас казано, братя мои, какво мога да ви дам? Пари, както вече се разбрахме, нямам, дори гащи на задника нямам, а едва ли имам и задник. Имам пет деца, но на практика нямам нито едно, и най-голямото постижение в живота ми е, че успях да изградя голямо и задружно семейство – всички в него са единни срещу мен. Накратко, Натания, разбирате, че нямам нищо на ръка, но въпреки това възнамерявам да ви предложа нещо, което не съм давал на никого – разказ от самия живот, чистак, от най-ценните, защото искам и… защото така. Какво става, шеста маса? Защо се стряскаш, бе човек? Просто една история, няма да си напрегнеш особено хипофизата, дори няма да усетиш, че имаш такава. Просто една история – думи, въздух и звуци. Излизаш и забравяш.