Той отново се взира в мен. Очите му ме пронизват, изпълнени с паника и отчаяна молба.
– Искам да ме гледаш – ми каза по време на нощния телефонен разговор, след като чистосърдечно му се извиних, задето му се бях нахвърлил.
– Трябва само да седиш там час и половина, най-много два, зависи как ще потръгне вечерта. Ще ти уредим маса встрани, за да не те безпокоят. Ядене, пиене, ако искаш и такси от врата до врата – всичко за моя сметка, и ще ти платя за работата колкото поискаш.
– Момент, все още не разбирам за каква работа става дума.
– Казах ти, ако искаш, можеш да ми направиш запис, да ме снимаш с телефона, няма значение. Важното е да ме гледаш.
– А после какво?
– После, ако искаш, ще ми се обадиш и ще ми кажеш какво си видял.
– Я ми кажи – попитах, – за какво ти е всичко това?
Той се замисли. Може би половин минута мълча.
– За нищо. За мен. И аз не знам. Слушай, разбирам, че те притеснявам, но изведнъж почувствах, че е време, че някак е дошло времето за това.
– Дай да се разберем – засмях се. – Да не искаш да ти пиша рецензия за представлението или просто искаш да знаеш как изглеждаш? Защото не ставам нито за едното, нито за другото.
– Не, ама въобще… Откъде ти хрумна… Той се изхили: – Повярвай, много добре знам как изглеждам.
Въздъхна дълбоко и бързо изстреля думите, сякаш дълго бе репетирал текста:
– Бих искал да го чуя от теб, ако се съгласиш, да го чуя от човек като теб, Авишай, човек врял и кипял в това, имам предвид човек, който цял живот е наблюдавал различни хора и за секунда може да проникне до дъното на душата…
– Хей – прекъснах го, – не се изхвърляй толкова.
– Не, не, не го казвам просто така… Знам какво говоря. Чел съм във вестниците за присъдите ти, следях ги, цитираха решенията ти, какво си казал на обвиняемите и на адвокатите и всичките ти реплики режеха като нож. Напоследък някъде ми изчезна, но помня, разбира се, ти водеше големи дела, които коментираха в цялата страна… Повярвай ми, Авишай, или да те наричам ваша чест, аз имам око за тези неща. Понякога делата ти бяха като да четеш книга.
Наивните му разсъждения ми се сториха забавни. Дори нещо повече. Съдийските решения, в които изглаждах и изпипвах всяко изречение и понякога – с мярка и определено без да се самоизтъквам – вмъквах звучна метафора или някой стих от Песоа, Кавафис или Натан Зах13, че дори и мой добре налучкан поетичен образ… Изведнъж ме изпълни гордост от тях, от моите присъди, от моите скромни и забравени творения.
В паметта ми неочаквано изникна картина: беше преди около пет години, Тамара седи на стол в кухнята, подгънала единия крак под себе си, на масата чаша топла вода с листа от мента, тя барабани ситно с остър молив по зъбите си, с което ми лази по нервите, и прочесва написаните от мен страници „със ситен гребен за въшки в търсене на прочувствени прилагателни, сладникави образи и други фрази, към които ваша чест има слабост“ (а аз се мятам в хола напред-назад и чакам присъдата ѝ).
– Това ли искаш от мен? – засмях се, защото ми се наложи да поема въздух. – Частна присъда ли искаш? Да направим една малка приватизация в съдебната система? Съдия на домашна визита? Не е лошо…
– Присъда ли? – учуди се той. – Защо пък присъда?
– Аа, не? Помислих, че искаш да ми разкажеш нещо и аз да…
– Но защо пък присъда? – остър студен полъх достигна до мен по жицата на телефона. Той преглътна. – Само да дойдеш на представлението, да ме погледаш малко, нищо повече от това, наистина нищо повече, и после да ми кажеш, но без да ме щадиш, това е най-важното, две-три изречения, както ти си знаеш, защото не случайно те избрах… Пак се позасмя, но в гласа му вече долових колебание.
Нямах никакво съмнение, че това не е всичко. Нещо криеше, може би дори от себе си. Зададох му и други въпроси, подпитвах оттук и оттам, подхвърлях догадки, опитах с възстановки. Безполезно. Той по никакъв начин не съумяваше да ми обясни нищо друго, освен смътната си молба „да го гледам“. Разговорът започваше да се върти в кръг. Усетих, че с всяка измината минута наивната му детинска надежда, че след повече от четиресет години прекъсване между нас ще се установи някакво незабавно и дълбоко разбиране, все повече намалява.
– Да предположим – измърмори той, когато вече започвах да обмислям как да му откажа, – да предположим, че ще седнеш там, ще ме погледаш час, час и половина, не повече, както ти казах, зависи как ще потръгне вечерта, после ще ми вдигнеш телефона или ако предпочиташ да ми го пратиш по пощата, ще е приятно да получа писмо, което да не е призовка от съдия-изпълнител, една страничка, стигат и няколко реда, дори едно изречение. Ти и с едно изречение можеш да закопаеш човека…