Почти неволно той хвърля поглед към дребосъчката, като че ли чака от нея разрешение или забрана. Трудно ми е да реша коя от двете възможности желае повече и си отбелязвам наум, че за пръв път не се обръща най-напред към мен, за да отгатне мнението ми.
Тя отказва да го погледне. Избягва очите му. И както всеки път, когато той охулва сам себе си, тя свежда глава и с поклащане казва „не“, а устните ѝ мърдат едновременно с неговите. От моята маса това изглежда така, сякаш на всяка негова дума тя противопоставя една своя. Той претегля възможността отново да се заяде с нея. Нещо в тази женица, както усещам, го кара да кипи. Слюнчените му жлези вече отделят отрова…
Все пак той я зарязва.
За частица от секундата светло, пъргаво и засмяно момче върви на ръце по прашната пътека зад жилищните блокове. Среща много дребно момиче с карирана рокля. Опитва се да го разсмее.
– Та онзи Довале, вечна ми памет, ситен като фъстък, но между другото да знаете, че на четиринайсет бях точно толкова висок, колкото и сега, господ не даде повече! Той издава насмешливото си подхилване, но и аз вече предусещам кога ще го пусне в ход. – И определено виждате, мои природени братя, че в тази област – той прокарва ръце по тялото си от главата до коленете – нямам особени постижения, за разлика от делението на атомното ядро и откриването на божествената частица, където особено се отличих, както е всеизвестно. Той премрежва очи и ласкаво прокарва ръка по гениталиите си. – Ааах, божествената частица… Но сега сериозно, в нашето семейство, за да сте наясно, от страна на баща ми съществува такъв феномен – мъжете стигат до максималния си ръст около възрастта за бар мицва и край, стоп! Спират там за цял живот! Налице са и свидетелства, мисля, че дори Менгеле ни е изследвал, по-скоро части от нас, главно бедрени и надлакътни кости. Събудили сме любопитството на този изтънчен и дискретен човек. Поне двайсетина души от семейството на баща ми са минали през неговата рампа, братя и братовчеди, и всички без изключение открили с негова помощ, че небето е последната спирка. Единствен баща ми – той ни дарява с ослепителна усмивка, – хитрото копеле пропуска всичко, защото се изселва в страната Израел като пионер първопроходец в последната минута, преди там да започне всичко. Виж, майка ми здравата се сблъскала с него, с доктора, имам предвид, и цялото ѝ семейство минало през ръцете му, та може да се каже, че той е бил нещо като наш домашен лекар, нали? Не е ли така? – Той невинно премигва срещу зрителите, които вече не откъсват очи от лицето му. – Само си представете колко зает е бил човекът – стичали се хора от цяла Европа, катерили се един връз друг по влаковете само и само да се доберат до него, но въпреки всичко той намерил време да се срещне с нас лично, дори по никакъв начин не бил съгласен да се потърси второ мнение. Изключително и единствено той! И то за съвсем кратък преглед: вдясно, вляво, вляво, вляво…
Може би поне петнайсет пъти главата му се отмята наляво като развалена часовникова стрелка. Сред публиката – недоволно шушукане, протести. Хората се въртят на столовете, споглеждат се. Но се дочуват и колебливи подхилвания, главно сред младежите. Двойката мотористи са единствените, които си позволяват да се кикотят с цяло гърло. По носовете и устните им внезапно проблясва пиърсинг. Жената от съседната маса ги стрелва с очи, изправя се и излиза навън с продължителна въздишка. Изпращат я множество погледи. Мъжът ѝ продължава да седи, объркан и безпомощен, но след няколко секунди забързва след нея.
Довале се приближава до малка черна дъска, закрепена на дървен статив в дъното на сцената. Едва сега я забелязвам. Той взема червен тебешир и прокарва вертикална права черта, а до нея друга, къса и крива. Сред публиката – смехове и шушукане.
– Ето, представете си го Довале – балама с лице, което плаче за бой, с очила с ей такива лупи, по-дебели от на човек с куче водач, с къси панталони, пристегнати с колан до зърната на гърдите, щото тате винаги ми ги купуваше с четири размера по-големи – все още ми се надяваше. А сега обърнете всичко това с главата надолу и си го представете на ръце. Ее? Готови ли сте? Схващате ли картинката? Той млъква за миг, преценява, размисля и тогава се просва с разперени ръце на дървения под. Долната част на тялото му се подрусва и се опитва да се вдигне във въздуха. Краката му подритват малко, но той пада и лежи на една страна с буза, притисната към дъсчения под.