– Така ми казва старши сержантът, а аз – той ококорва очи и раззинва уста в уплашена кукленска гримаса – съм напълно шашардисан, нищо не схващам, виждам само, че тук няма да ме наказват за нищо, но виждам също така, че това вече не е нафуканият старши сержант, от когото ни трепереха мартинките, че сега той е на бащинска вълна: ела с мен, синко, колата те чака, синко, още малко ще ми каже: благодаря ти, че избра нас, синко, знаем, че си имал възможност да осиротееш и в друга база…
– И ето ни, вървим, той отпред, аз се влача след него като парцал, а той – два метра висок, тържество на материята, и знаете как крачат старши сержантите, същински трансформъри, високо вдигната глава, широко разкрачени крака, ще си помислиш, че кой знае какви топки на бик имат там, ръцете стиснати в юмруци, гърдите – так-так – наляво-надясно на всяка крачка.
Той показва:
– Старшите, да знаете, не вървят, те само отмерват крачката, нали така? Има ли тук някой, който е бил старши сержант? Вярно ли бе, мъжки? Къде? В бригадата Голани? Момент, има ли някой и от парашутните? Чудесно, хайде да ви видя сега кой кого!
Публиката се смее. Двамата вече посивели мъже, този от Голани и онзи от парашутните войски, отдалече вдигат чаши един към друг.
– Между другото, Голани, знаеш ли как може да се самоубие едно войниче от вашата елитна бригада? Мъжът се хили: – Скача от високата си категория до психофизическите си данни. – Ха, браво на тебе – хвали го Довале, – ще ми вземеш хляба!
– Накрая стигаме до палатката и старшият отстъпва встрани, значи предоставя ми лично пространство. Тикам в раницата всичко, което ми е опаковал баща ми. Аз въобще, ако не сте разбрали, бях мамино синче, но татино войниче, а татко ме бе подготвил тип-топ, за пример, разполагах с всичко, от което се нуждае командос от специалните части, тръгнал на мисия за Ентебе. И мама пожела да помогне, а тя, както е известно, имаше богат лагерен опит, само дето дори като чуеше по радиото да пеят „Лагерът е много полезно нещо“, в главата ѝ изскачаше Биркенау. Накратко, когато ония двамата приключиха с багажа ми, бях надлежно екипиран за какъв да е регионален или световен въоръжен конфликт, включително за екзема, причинена от падането на астероид.
Той млъква, усмихва се на някакъв свой си спомен, може би на картинката как майка му и баща му го подготвят за лагера. Потупва се леко по бедрото, смее се. Смее се! Смее се нормално, отвътре, не с професионалния смях. Не е ехидното подхилване, нито злорадият присмех над себе си. Обикновеният смях на човек и неколцина от публиката веднага се разсмиват заедно с него. И аз, защо не, също се понасям на вълните на тази негова разнеженост към самия себе си.
– Не, не, трябваше да ги видите двамата, мама и татко, на онзи театър за приготвянето на багажа. Онова беше стендъп, и то от най-добрите. Всеки би си помислил: кои са тия нереални същества, кой гадняр ги е измислил и защо, по дяволите, някой с толкова блестящ ум не работи за мен! И загряваш – бам! Та той работи за мен! Слушайте сега каква беше работата: баща ми идва, отива, тича, връща се. Такова едно движение – виждали ли сте ония малки мушички, дето летят само по права линия? Бзззз! Бзззз! Всеки път идва от тяхната стая и носи още нещо, слага в раницата, подрежда, так-так, тича обратно за още нещо – пешкир, фенерче, войнишко канче, бзззз, бисквитки с пълнеж, бзззз! Кубчета бульон, мехлем за изгаряния, шапки, вентолин, талк, чорапи, тъпче вътре, сгъва на четири, подрежда, въобще не ме забелязва, сега аз не съществувам, сега е само той срещу раницата – нова световна война, – паста за зъби, мазило против комари, тази лепенка се слага на носа, за да не ти изгори, бззззз! Отива, връща се, очите му са още по-близо едно до друго…
– Няма, няма като него! В тези работи – да урежда, да планира, да бди над мен – беше спец, тогава беше в стихията си. Можете ли въобще да си представите какво сътресение е ти да си на три годинки, а баща ти да те принуждава всеки ден да ходиш в детския дом по различен маршрут за заблуда на противника?
Смях сред публиката.
– Не бе, съвсем сериозно, когато бях в първи клас, човекът заставаше на вратата на класната стая и разпитваше децата: Това твоята раница ли е? Сам ли я подреди? Някой да ти е дал да пренесеш нещо?
Зрителите се превиват от смях.
– Изведнъж майка ми идва от тяхната стая с голямо палто, вълнено, не знам чие е, смърди на нафталин. За какво ми е палто, мамо? Чувала, че в пустинята нощем е студено. Той го измъква от ръцете ѝ, така лекичко: Ну, Шурале, йец из зимер, ди нар зиц ун кик, сега е лято, значи, ти само седни и гледай. Какво ти седни, какви ти пет лева. Минута по-късно тя се появява с ботуши. Защо? Така! Който е вървял петдесет километра бос по снега, не тръгва на път без ботуши. – Той потропва срещу нас с нелепите си ботушки. – Ама да знаете, че тази жена през живота си не бе виждала пустиня. От пристигането си в страната тя излизаше само, за да иде на работа и обратно, маршрутът ѝ беше като на кукувичка от часовник, с изключение на епизода, в който е играла Златокоска в пиеската с трите мечета в някой буржоазен палат в Рехавия, ако въобще е имало такова нещо в миналото. И винаги ходеше с наведена глава и със забрадка над очите, да не би, не дай боже, да я познаят, притичваше покрай стените и оградите – да не я изпорти някой на господ, че още съществува.