Някои от зрителите бърчат нос, но повечето се съдират от смях. И аз също. Какво да се прави, вицът е хубав. Дано успея да го запомня. Довале ни изучава. Бързо ни оглежда.
– Мъдър ход – казва си на глас, – все още го можеш, Добиню. – той се перва с отворена длан по гърдите и разликата между този удар и някой от предишните му шамари е съвсем малка.
– Стоя си аз встрани, а старшият се нахвърля върху раницата, събира нещата ми от леглото, наднича под леглото, работи усърдно, като че ли прави обиск в къща на териториите – баам! Война! Хвърля вътре, тъпче в раницата без вид, без ред, без план. Какво ще си каже баща ми, като види с каква раница му се прибирам? И като си го помислям, краката ми се подкосяват и аз падам на съседното легло.
Той свива рамене. Усмихва се свенливо. Струва ми се, че и сега му е трудно да диша.
– Е, хайде, давай напред, не бива да се дразни публиката, ние искаме бързо задоволяване, бззззз! Тичам с раницата след старши сержанта и с крайчеца на окото виждам другите момчета на терена, гледат ме, все едно че вече знаят нещо, може би са забелязали, че лешоядите политат на север. Приятели – той имитира с тежък руски акцент говора на лешоядите, – появи се прясна мърша в Йерусалим!
Видях го как върви след старши сержанта – дребна фигура, смазана под тежестта на раницата. Помня, че всички се извърнахме и го загледахме, и аз си помислих, че точно така – само че без раницата – изглеждаше той, когато се разделяхме на автобусната спирка: точно така неохотно се влачеше към своя квартал. Някой от съучениците му пусна някаква шега, но този път никой не се разсмя. Не знаехме защо го извикаха при командира и аз се съмнявам, че до края на лагера някой от класа му узна какво се бе случило и накъде го бяха отвели. Никой от командирите не ни каза нищо, а и ние не попитахме. Аз поне не попитах. Знаех само, че войничката го бе извикала, той се бе изправил и я бе последвал, а след няколко минути го видях да върви с раницата след старшия към пикапа, който го чакаше. Това са фактите от тогава. Следващият път, когато го видях, беше тази вечер на сцената.
– А в пикапа шофьорът вече натиска газта до дупка, но още е на нулева. Всичките му нерви са се събрали в крака, поглежда ме – иде му да ме убие. Качвам се, хвърлям раницата отзад и сядам отпред. Старши сержантът му вика: Виждаш ли този симпатяга? Няма да го изпускаш от ръка, докато не стигнеш до централната автогара в Беер Шева и не дойдат от комендантството да го вземат от ръката ти за Йерусалим, капиши? Кълна се в библията, старши, че ако не са там, когато пристигна, ще го оставя на гишето за изгубени вещи. Старши сержантът го ощипва силно с два пръста по бузата и му се хили в лицето: Слушай добре какво ще ти кажа, Триполи, не смей да го оставяш и на оная си работа. Няма да го изпускаш от ръка, преди да дойдат да го вземат! Давай!
– А аз, за да ме разберете – все едно гледам филм за себе си. Ето ме как седя в пикап на войската, и то отпред. Ето двама души, които не познавам, и двамата военни, говорят за мен на език, който не разбирам напълно, а няма превод. И през цялото време искам да попитам нещо старшия, трябва спешно да го питам нещо, преди да замина, и само чакам да спре да говори, но когато спира, аз не мога, не ми излиза и гък от устата, думите не се връзват, дори тези две думи.
– И тогава той ме поглежда, старши сержантът де, и аз си мисля: ето, сега ще ми го каже, аз вече се подготвям, цялото ми тяло се напряга. А той си слага ръката вместо кипа на главата и избъбря: „Небето ще ви утеши и господ ще ви даде упокой наред с другите страдалци от Цион и Йерусалим“, после удря с ръка по каросерията на пикапа, както се пляска кон, за да препусне, шофьорът казва „амин“, дава газ и потегляме.
Публиката е безмълвна. Някаква жена неуверено вдига пръст като в клас, но после веднага отпуска ръка в скута си. На съседната маса мъж хвърля объркан поглед към жена си, но тя само учудено свива рамене.
Мъжът с жълтото сако ври и пуска мехури. Ръкавите на сакото му се издуват. Той е съвсем близо до точката на кипене. Довале също го усеща и му хвърля нервни погледи. Викам сервитьорката да раздига масата сега, веднага. Не съм в състояние да понасям повече гледката на толкова много празни чинийки пред себе си. Не мога да повярвам, че съм изял всичко това.