Слушайки Джон, Бил Грифин се почувства странно. Сякаш бе изпуснал някакво изключително важно парче в пъзела на живота. Не беше сигурен какво е то, но в момент на прояснение пред него се разкри истинската трагедия на тази загуба. Осъзна, че никога няма да може да се върне и да възстанови загубеното по пътя. Докато гледаше как Смит се бори да запази самообладание, споменавайки София, почувства самота и угризение. Може би беше избързал с решението да се бори само за себе си. Може би трябваше да предупреди и София. Би могъл да предупреди и други…
Тук се спря. Колко далеч би стигнал? Със сигурност не беше призван да спасява света. Но вероятно сега бе настъпил моментът да каже на Смит какво всъщност се крие зад смъртта на годеницата му.
— Зад всичко стои Виктор Тремон. Неговият наемник номер едно е Надал ал Хасан. Те…
Докато произнасяше имената в главата му светна предупредителна лампичка. Спомни си колко празна беше вилата на Тремон, колко лесно и безопасно откри Марти. Колко безпрепятствено избягаха. Пазачите сякаш бяха забравили задълженията си.
Обърна поглед към Марти.
— Тремон или някой от останалите да ти е давал да носиш нещо? Помисли! Копчета, монети, химикалки, например гребен?
— Мислиш, че… — започна Джон.
— Пребъркай си джобовете. Може би са ти подхвърлили нещо, без да забележиш. Който и да е от тях. Например Мадукс.
Първоначално Марти не разбра какво му говорят, но след това всичко стана ясно.
— Страхуваш се да не са ми подхвърлили бръмбар? — Моментално обърна джобовете си върху ниската масичка. — Не помня нищо, но и повечето време бях в безсъзнание, откакто ме удари белязаният тип.
Пухкавите му ръце, толкова сръчни при работа с клавиатурата и толкова безпомощни в ежедневния живот, сега се движеха със завидна бързина. Бившият агент на ФБР го наблюдаваше със засилваща се тревога и му се искаше да го сграбчи и да разкъса всичките му дрехи на парченца, за да се убеди, че е чист. Вместо това нареди:
— Свали си колана, Марти. Бързо!
— И обувките — допълни Джон.
Докато Марти сваляше колана, прилив на ярост обхвана Бил Грифин. Въпреки това неутралният му глас едва-едва потрепваше.
— Те са ме излъгали. Били са убедени, че ще се опитам да те предупредя. След това са ми позволили да освободя Марти, а той да ме доведе до вас. И бездруго нищо не са успели да научат от него. Два заека с един изстрел. Сигурно ме подозират още от Рок Крийк. Трябваше да…
Отвън прозвуча рязко единично излайване.
Бил замръзна. Лицето му помръкна.
— Те са тук. Ал Хасан и хората му.
— Откъде знаеш? — Ранди се плъзна до стената към здравия прозорец. Внимателно заоглежда околността.
— Кучето — сети се Джон. — Твоят доберман от парка.
— Самсон — кимна Бил. — Дресиран е за бой, разузнаване и за охрана.
— Виждам ги — прошепна Ранди. — Май че са четирима. Крият се зад колите отсреща. Единият е висок арабин.
— Ал Хасан — гласът на Бил Грифин беше гробовно тих.
Питър цъкна с език и промърмори:
— Ето как са ни открили. — В ръката си държеше малък трансмитер, изваден от кухия ток на обувката на Марти. — Красиво малко бръмбарче, нали? — С отвращение изхвърли машинката през прозореца и здраво стисна автомата.
Ранди все още гледаше през прозореца.
— Не виждам полиция или военни…
— Какво значение има! — ядно извика Бил Грифин. — Довел съм ги тук, при вас. Глупак! Какъв глупак съм!
— Едва ли — спокойно каза англичанинът. — Ще трябва доста да се потрудят и кръв да пролеят, за да ни заловят.
— Той се протегна към един електрически ключ и натисна бутон от едната му страна. Чу се скърцащ звук и два панела от пода се раздвижиха и се плъзнаха бавно встрани. — Никога не си оставям само един-единствен изход. Джон, ще ми направиш ли честта да бъдеш пръв?
Джон скочи в дупката.
— Ти си следващият, моето момче — Хауел се обърна към Марти.
Марти надзърна в отвора и скочи върху асфалта. Големият доберман беше залегнал под караваната, а огромните, тъмни очи сканираха откритото пространство, както и дърветата зад паркираната кола. В непрогледния мрак Марти пропълзя встрани, оставяйки място за Ранди, Бил и Питър. Доберманът вдигна нос към Марти, подуши го и успокоен, продължи да охранява караваната. Целербах се примъкна към него и прокара ръка по меката козина. Странно, не чувстваше никакъв страх. Вдигна поглед и огледа редицата коли и дънерите на дърветата в недалечната гора. Не видя следи от човешко присъствие и за момент си помисли, че Ал Хасан и хората му са се отказали и са се прибрали в къщи.
Бил Грифин тихо каза на кучето:
— Приятели, Самсон, приятели.