Изникна още една врата, която водеше към друга стая. Тейн прекрачи прага и долови глух, далечен тътен… и още нещо — шума от проливен дъжд! От отворената врата в задната част на къщата той усети соления полъх на морски бриз. Тейн сякаш окаменя, застанал неподвижно в средата на втората стая.
Още една!
Още една къща, която водеше към още един свят!
Тейн пристъпи напред теглен от желанието си да види какво има зад външната врата. Той мина през нея и се озова навън, където бе притъмняло, а от бясно препускащите по небето облаци се лееше пороен дъжд. На километър пред него, отвъд полето, покрито с безредно разхвърляни и напукани, сиви, скални отломъци, се виждаше разбунено море. Вълните яростно се разбиваха в брега, запращайки към облаците гневни, солени пръски.
Тейн пристъпи няколко крачки напред и погледна към небето. Дъждът злостно зашиба лицето му. Във въздуха се усещаше мрази и влага и мястото беше някак страховито призрачно… думата изникна в съзнанието му внезапно, дошла сякаш от някое старинно сказание за таласъми и духове.
Тейн се огледа наоколо, ала нищо не видя, тъй като дъждът скриваше света зад този бряг. Но зад пелената на пороя се усещаше, или поне на Тейн се стори така, нечие присъствие, което караше кожата му да настръхне. Обзет от страх, той болезнено преглътна, обърна се и набързо влезе обратно в къщата.
Един свят разстояние бе доста далече, но два! Два свята беше прекалено, за да може човек да го приеме. Тейн потрепери от чувство за безнадеждна самота, което внезапно сграбчи съзнанието му. Той усети, че тази отдавна изоставена къща е непоносима за него и с всички сили хукна навън.
Навън слънцето ярко светеше и навсякъде разливаше благодатна топлина. Дрехите на Тейн бяха мокри от пороя, а върху цевта на пушката му се виждаха няколко дъждовни капки.
Той се огледа за Таусър, ала от кучето нямаше и следа. Нямаше го под камионетката, а и никъде не се виждаше.
Тейн го извика по име, но не последва никакъв отговор. В тишината на необятната шир гласът му прозвуча глухо и самотно.
Търсейки Таусър, Тейн заобиколи къщата. Тя нямаше заден вход. Грубите каменни стени бяха хлътнали навътре по познатия, смешен начин и сградата изобщо нямаше задна част.
Тейн обаче не се интересуваше. Това му бе известно. Точно в този момент той търсеше кучето си и усети как в него се надига паника… беше някак много далече от родното огнище.
Търси го цели три часа. Пак влезе в къщата, но Таусър не беше вътре; отиде и във втория свят и го търси между скалните отломъци, ала кучето и там го нямаше; върна се обратно в пустинята, заобиколи хълма, качи се чак до върха му, погледна през бинокъла и нищо не видя… нищо, освен мъртвата пустош, ширнала се във всички посоки.
Уморен до смърт, препъвайки се и почти заспал прав, както ходеше, Тейн се върна при камиона.
Облегна се на него, опитвайки се да събере мислите си.
Безсмислено беше да продължава търсенето в състоянието, в което се намираше. Необходимо му беше да поспи. Трябваше да се върне в Уилоу Бенд, за да напълни резервоара с гориво и да продължи по-нататък търсенето на Таусър.
Не можеше да остави кучето тук… немислимо беше! Но нали трябваш да планира нещата… да постъпи разумно. Таусър нямаше да има никаква полза, ако той само се препъваше наоколо в сегашното си състояние.
Тейн с мъка се качи в пикапа и пое обратно към Уилоу Бенд. Следваше бледите отпечатъци от губите на камиона му, оставени върху пясъка и се бореше с мъртвешкия сън, който тегнеше върху клепачите му.
Като мина покрай високия хълм, Тейн спря и слезе да се поразходи, за да не заспи зад волана. Забеляза, че сега лъщящите неща, кацнали върху платформите си, бяха седем.
Но в настоящия миг това не означаваше нищо за него. Единственото нещо, което в момента имаше значение бе да се пребори със смъртната умора, която го затискаше, да държи здраво волана, за да измине разстоянието да Уилоу Бенд, да поспи малко и да се върне, за да потърси Таусър.
Когато бе изминал повече от половината път до дома си, Тейн видя другата кола. Той се втренчи в нея онемял и слисан, тъй като камионетката му и колата в гаража бяха единствените превозни средства от тази страна на къщата му.
Той спря пикапа и се свлече на земята.
Колата също спря и Хенри Хортън заедно с Бийсли и един човек, който носеше звезда на ревера си, изскочиха от нея.
— Благодари на бога, че те намерихме бе, човек! — извика Хенри и изтича към него.
— Че аз не съм се загубвал — възрази Тейн. — Просто се връщах.