— Изтощен е до смърт — рече мъжът със звездата.
— Това е шериф Хенсън — каза Хенри. — Вървяхме по следите ти.
— Таусър се загуби — измърмори Тейн. — Трябваше да тръгвам и го оставих. Просто не ми пречете да търся кучето си. И сам мога да се прибера у дома.
Тейн протегна ръка и се хвана за вратата на пикапа, за да не падне.
— Ти си разбил вратата — рече Тейн на Хенри. — Разбил си вратата и си взел колата ми…
— Трябваше да го направя, Хайръм. Бояхме се, че нещо може да ти се е случило. От това, което ни разказа Бийсли, ни настръхнаха косите.
— По-добре го вземете в колата — рече шерифът. — Аз ще карам камиона.
— Но аз трябва да потърся Таусър!
— Не можеш нищо да направиш, преди да си починеш.
Хенри го хвана за ръка и го поведе към колата, а Бийсли отвори задната врата.
— Имаш ли представа кое е това място? — прошепна съучастнически Хенри на Тейн.
— Не мога да кажа със сигурност — промърмори Тейн. — Може да е някоя друга…
— Е, предполагам, че няма голямо значение всъщност — изкикоти се Хенри. — Каквото и да е то, нашите имена вече са записани в историята. съобщават за нас в новините по радиото и телевизията, вестниците тръбят за нас с големи заглавия, градът гъмжи от журналисти и фоторепортери, а скоро ще пристигнат и много важни гости! Да, сър, така е! Казвам ти, Хайръм, това ще ни издигне…
Тейн вече не го слушаше. Той здраво спеше още преди да се бе отпуснал върху седалката.
Тейн се събуди, но остана кротко в леглото си. Забеляза, че транспарантите са спуснати, а в стаята бе тихо и прохладно.
„Колко е хубаво“, помисли си той, „да се събудиш в стая, която си познавал цял живот и в къща, която почти сто години е принадлежала на рода Тейн.“
Споменът за случилото се обаче изведнъж връхлетя отгоре му и той седна в леглото си, стреснат.
Чак сега го чу… беше някакво настойчиво бръмчене, което идваше отвън.
Тейн се надигна от леглото и дръпна настрани единия транспарант. Надникна през пролуката и видя навън кордон от полицаи, които едва удържаха тълпата, изпълнила неговия заден двор, както и всички други задни дворове зад къщата му.
Тейн пусна транспаранта и затърси обувките си. Бе спал напълно облечен. Навярно Хенри и Бийсли го бяха замъкнали до леглото и изувайки обувките му, го бяха оставили да спи с дрехите. Той обаче нищо не си спомняше. Сигурно външният свят бе изчезнал за него в мига, в който Хенри го бе оставил да седне отзад в колата.
Тейн откри обувките си на пода, в долния край на леглото и седна върху него, за да ги обуе.
Трескаво премисляше какво трябва да прави.
Необходимо беше да намери гориво, за да зареди камиона, а също и да сложи един-два бидона бензин отзад. Трябваше да вземе храна, вода и навярно спалния си чувал. Защото нямаше да се върне без кучето си.
Тейн пъхна крака в обувките си, завърза ги и отиде във всекидневната. Там нямаше никой, но от кухнята се носеха гласове.
Хвърли поглед през прозореца и видя същата, позната пустиня. Забеляза, че слънцето се бе издигнало в небето, но навън, в предния му двор бе все още сутрин.
Тейн погледна часовника си — стрелките показваха шест часа, а по сенките, които видя, надниквайки от прозореца на спалнята, той разбра, че всъщност беше шест часа, вечерта. Внезапно го връхлетя чувство за вина, че бе спал почти едно денонощие. Нямаше такова намерение. Нито пък бе мислил да остави Таусър сам толкова дълго.
Тейн се отправи към кухнята. Там имаше трима души — Аби, Хенри Хортън и един мъж във военна униформа.
— Ето те и тебе! — възкликна весело Аби. — Тъкмо се чудехме кога най-сетне ще се събудиш!
— Сварила ли си кафе, Аби?
— Да, джезвето е пълно. Ще ти приготвя и нещо за закуска.
— Просто ми препечи хляб и сложи нещо отгоре. Нямам много време. Отивам да търся Таусър.
— Хайръм — рече Хенри, — това е полковник Райън от националната гвардия. Неговите хора са отвън.
— Да, видях ги през прозореца.
— Необходимост — рече Хенри. — Абсолютна необходимост. Шерифът не би могъл да се справи. Хората се стекоха тук на тълпи и щяха да направят цялата къща на пух и прах. Така че трябваше да извикам губернатора.
— Тейн — рече полковникът, — седнете. Искам да поговоря с вас.
— Разбира се — рече Тейн и седна. — Извинете, че съм толкова припрян, но там се загуби кучето ми.
— Тази работа — каза самодоволно полковникът, — е много по-важна, отколкото някакво куче.
— Е, полковник, това само доказва, че вие не познавате Таусър. Той е най-доброто куче, което някога съм имал. Отгледах го от мъничко паленце и през всичките тези години бе най-добрият ми приятел…