— Добре, приятел ви е — прекъсна го полковникът. — Все пак аз трябва ад поговоря с вас.
— Вие просто си поговорете — рече Аби на Тейн, — а аз ще опека курабийки. Хенри е донесъл от наденичките, които правим във фермата.
Задната врата се отвори и с ужасен трясък и звън в стаята влетя Бийсли. В едната си ръка носеше три празни, двадесет литрови бидона, а в другата — два. Той се поклащаше тромаво, а бидоните се удряха един в друг.
— Хей! — изкрещя Тейн. — Какво става тук?
— Сега, моля те, по-спокойно — рече Хенри. — Нямаш никаква представа какви проблеми възникнаха. Искахме да докараме тук една голяма цистерна с гориво, но не можахме. Опитахме да разбием задната стена на кухнята, за да я вкараме, но не успяхме…
— Опитали сте какво?!
— Опитахме се да разбием задната стена на кухнята — обясни спокойно Хенри. — Една цистерна не може да мине през най-обикновена врата. Но когато се помъчихме да я разбием, установихме, че цялата къща отвътре е облицована с онзи материал който си използвал, за да направиш тавана на мазето си. Дори да го удариш с брадва, тя отскача и острието й се изтъпява…
— Но, Хенри! Тази къща е моя и никой няма право да я разбива!
— Нищо подобно! — намеси се полковникът. — Много искам да зная, Тейн, каква е тази материя, която не можахме да разбием!
— Сега, Хайръм, не се горещи — предупреди Хенри. — Навън ни чака един голям и непознат свят…
— Той не чака нито тебе, нито когото и да било! — изкрещя Тейн.
— …и ние трябва да го изследваме. А за да го изследваме имаме нужда от огромни запаси от гориво. И тъй като не можем да вкараме цистерна, ще донесем тук много бидони, после ще прекараме маркуч и…
— Но, Хенри…
— Бих желал — рече Хенри строго, — да не ме прекъсваш и да ме оставиш да се изкажа. Ти не можеш дори да си представиш какъв проблем представлява за нас снабдяването. Блокирани сме от една съвсем обикновена, стандартна врата. Трябват ни провизии, необходим ни е и транспорт. Коли и камиони ще свършат работа, защото можем да ги разглобим и да ги прекараме на части, обаче самолетите са проблем.
— Чуй ме, Хенри! Никой няма право да вкарва тук самолет. Тази къща е принадлежала на семейството ми почти сто години и сега е моя. Аз имам правата над нея и ти не можеш да идваш тук като началник и да вкарваш разни неща.
— Но ние ужасно много се нуждаем от самолет — рече умолително Хенри. — Със самолет може да се обходи много по-голяма територия.
Бийсли мина през кухнята, тракайки с бидоните и влезе във всекидневната.
— Надявах се, мистър Тейн — въздъхна полковникът, — че ще разберете как стоят нещата. На мене ми се струва съвсем ясно, че е ваш патриотичен дълг да ни помогнете в това начинание. Разбира се правителството има право да отчужди имота за обществена полза и да започне съответните процедури, но не би искало да го стори. Правителството би предпочело да срещне приятелско разбиране.
— Съмнявам се — рече Тейн, блъфирайки и без да знае нищо конкретно по въпроса, — че правото на отчуждаване е приложимо в случая. До колкото зная, то се отнася за строежи и пътища…
— Това е път — рече безучастно полковникът. — Път през вашата къща към един друг свят.
— Първо на първо — заяви Тейн, — правителството ще трябва да докаже, че това ще е в полза на обществото и че отказът на собственика да отстъпи територията е в разрез с правителствените разпоредби…
— Смятам, че правителството ще може да докаже обществената полза — рече полковникът.
— А аз смятам — каза с яд Тейн, — че ще е най-добре да си взема адвокат.
— Ако наистина мислиш така — намеси се Хенри, винаги готов да помогне, — и ако искаш да си наемеш добър адвокат, а предполагам, че искаш, аз с радост ще ти препоръчам една фирма, която, сигурен съм, ще представлява интересите ти по най-компетентен начин и в същото време няма да ти струва скъпо.
Полковникът се изправи, вбесен.
— Ще отговаряте за това, Тейн! Правителството ще иска да научи много неща. Преди всичко хората там ще искат да узнаят как сте извършили цялата тази работа. Готов ли сте да им разкажете?
— Не — отвърна Тейн. — Не съм.
Изведнъж го споходи тревожна мисъл. „Те смятат, че аз съм измислил всичко това и скоро ще се нахвърлят върху мене като глутница вълци, само за да разберат как съм го направил.“ И той веднага си представи ФБР, държавния департамент в Пентагона и макар да седеше, Тейн усети, че краката му треперят.
Полковникът се обърна сковано и с почти маршова стъпка прекоси кухнята. Излезе през задния вход като затръшна вратата.
Хенри погледна към Тейн, замислен.