— Пътувам за Хаваите, разбира се — каза той.
— Но вие мразите да летите.
Без да ми обръща внимание, той смушка набития мъж, който седеше до него. Пътникът носеше прекалено тясна фланелка за боулинг и набрани бермудки.
Монк посочи към подноса със закуската му:
— Ще дояждате ли тази наденичка?
Мъжът поклати глава:
— Прекалено е солена, а аз съм на диета и трябва да ограничавам употребата на сол.
Монк набоде недоядената наденичка с вилицата си:
— Благодаря.
Мъжът се втренчи шокирано в Монк и аз направих същото.
— Няма да ядете това — казах невярващо.
Той подуши наденичката:
— Мирише хубаво. Май че е пушена.
И с тези думи той шумно сдъвка половината наденичка, пресегна се през пътеката и ми предложи остатъка.
— Искаш ли останалото?
Поклатих глава и отблъснах ръката му. Наденичката падна от зъбците на вилицата и се приземи на пода. Монк я грабна.
— Правилото за двете секунди — каза той, преди да я метне в устата си.
Сега бях убедена, че е невъзможно това да се случва в действителност. Обърнах се към момичето на седалката до мен. Беше на десетина години и слушаше своя iPod.
— Извинявай — казах.
Тя измъкна слушалките от ушите си:
— Да, мадам?
— Виждаш ли един мъж на мястото срещу мен от другата страна на пътеката?
Тя кимна.
— Би ли го описала?
— Бял мъж със закопчана догоре официална риза и спортно сако — каза тя. — Няма ли да му е ужасно горещо на Хаваите?
— Какво прави?
Тя плъзна поглед покрай мен и се изкикоти:
— Плези ми се.
Обърнах се и погледнах Монк, който придържаше устата си широко отворена с два пръста, мърдаше езика си и се блещеше на момиченцето.
Плеснах го.
— Какво ви става? — попитах.
Изпитах облекчение да разбера, че не съм откачила. Но това не обясняваше странното поведение на Монк, нито пък какво прави той на моя полет до Хаваите.
Той облиза устни и премлясна няколко пъти.
— Устата ми е пресъхнала — каза Монк и се обърна към пътника до него. — Бяхте прав, тази наденичка наистина беше солена. Имам нужда да пийна. Нещо против?
Той вдигна подноса си и го подаде на пътника да му го държи. Мъжът го пое.
— Благодаря. — Монк вдигна сгъваемата масичка и тръгна по пътеката към задната част на самолета. Погледнах през рамо и го видях да пълни хартиена чаша с вода от мивката на самолета. Преди да успея да кажа нещо, той я изпи до дъно.
Изхвърчах от мястото си и забързах по пътеката след него.
— Откачихте ли, господин Монк? Това е най-смъртоносната вода, която можете да пиете.
— Хората пият от обществени чешми всеки ден.
— Да пиете вода от мивката в самолета е все едно да пиете вода от тоалетна чиния.
— Кучетата го правят без проблем — каза Монк. — И това не ги убива. Охлади малко страстите, горещо маце.
Горещо маце?!
— Господин Монк — казах твърдо, с надеждата да привлека изцяло вниманието му. — Да не сте си наумили нещо?
— Мисля, че се разбрахме да ме наричаш Чад.
— Наистина сте наумили нещо.
— Това е нещо, което доктор Кроджър ми предписа веднъж за облекчаване на симптомите ми при изключителни обстоятелства.
— Какви симптоми?
— Всичките — каза той. — Така и така съм станал, мисля да използвам тоалетната.
— Шегувате се — казах. Независимо къде се намирахме в Сан Франциско, той винаги искаше от мен да го карам до дома му, за да отиде до тоалетната.
— Къде другаде би ми предложила да се облекча?
Той се промъкна покрай мен, отвори вратата на тоалетната и влезе вътре. Монк използваше обществена тоалетна. Никога не бих повярвала, че е възможно това да се случи.
Продължих да вървя, стигнах до кухнята на самолета и помолих стюардесата за едно питие.
— Какво ще желаете? — попита тя.
— Един скоч — казах.
Монк излезе от тоалетната миг по-късно, без въобще да обръща внимание, че на обувката му се е залепило парче тоалетна хартия и се влачи по пода.
— Нека по-добре да е двоен — казах.
Останалата част от полета беше истински ад.
Макар да не беше натрапчиво завладян от мисълта как са организирани (или, по-точно, неорганизирани) нито откачаше заради дреболии, с които нормалните хора биха се справили без усилие, поведението му беше дразнещо по един напълно нов начин. Той беше като неспокойно дете.