Какво правеше ли? Ами, да видим, откъде да започна?
Той подхвана песен с припяване по мотива от Хавай Пет-О, в която всички си съчиняваха собствен текст към мелодията. Неговият текст беше следният:
Песента имаше още думи, но и тези са достатъчно ужасни. През целия полет не можах да си ги избия от главата. Това беше престъпление срещу човечеството, тъй като със сигурност не бях единствената, която страдаше. (Дори сега, когато най-малко го очаквам, текстът на тази песен ме преследва и ме тормози с часове.)
Монк си свали обувките и започна да се разхожда бос нагоре-надолу по пътеките между редовете с пътници, като подхващаше разговори със стреснатите хора.
— Аз съм монахът — обърна се той към една жена. — Книгата, която четете, изглежда интересна. Може ли да прочета една глава? Сетих се — хайде да я прочетем на глас.
И го направи.
Освен това отиде в кухнята на самолета и преследваше стюардесите, за да му кажат рецептата за палачинките с макадамия, и отказа да повярва на упоритите им твърдения, че просто претоплят замразена храна.
— Но на вкус те са толкова пухкави и пресни — каза той.
И изяде двайсет и едно пликчета печени фъстъци, като разпиля опаковките из целия самолет.
— Би трябвало всичко да се приготвя без мазнина — заяви той на всички присъстващи. — Някой тук опитвал ли е печено без мазнина пиле? Или изпечени без мазнина овесени ядки и орехи с мед? Възможностите са безкрайни.
Мислех си, че полетът никога няма да свърши. Най-после се спуснахме към Оаху. Фактът, че в мига, щом зърнах острова през прозореца, цялото ми раздразнение от държанието на Монк изчезна, би трябвало да говори нещо за красотата на острова.
Докато подхождахме към международното летище на Хонолулу, прелетяхме над Пърл Харбър и получих възможност да видя невероятен изглед от Уайкики и Даймънд Хед. Цветовете бяха толкова ярки, планините — покрити с такава тучна зеленина, а водата — толкова синя, че гледката не изглеждаше истинска. Не помогна и фактът, че я виждах през малък люк. Бях откъсната от нея. Твърде много напомняше усещането, че я гледам по телевизията.
Така или иначе, всичките ми познания за Хаваите се изчерпваха с това, което бях виждала по телевизията. Не можех да погледна бреговата линия на Уайкики, без да се сетя за онзи кадър от началните надписи на Хавай Пет-О в който камерата се издигаше бързо от водата към покрива на висок многоетажен хотел, за да открие, че там стои Джак Лорд, с мрачно лице и стоическа поза в синия си костюм.
И при този спомен, естествено, в главата ми отново зазвуча ужасният импровизиран текст на песничката на Монк.
При кацането бяхме посрещнати от стюардеси на авиокомпанията, които окачиха на вратовете ни венци от ароматни цветя и ни поздравиха с „Добре дошли“ на островите.
За моя голяма изненада Монк прие хавайския венец и целувката, която стюардесата лепна на бузата му. Добре, че не ми поиска мокра кърпичка, защото не си носех никакви.
Имахме едночасов престой в Хонолулу преди четирийсет и пет минутния полет до Кауаи. Летището беше толкова приятно, че не бих имала нищо против да чакам и два пъти по толкова време. Главният терминал представляваше огромен открит вътрешен двор, който заобикаляше японска градина и изкуствено езерце, пълно с огромни, сякаш излезли от някоя праисторическа епоха шарани, които вероятно можеха да ми отхапят ръката. Леки пасати подухваха из летището, придавайки на цялото място атмосферата на хотел в някой курорт.
Трябваше да се качим на вътрешния автобус „Уики Уики“ до разположения между островите терминал за прекачването до Кауаи. Добре, че разстоянието беше кратко, защото по време на пътуването с автобуса Монк не можеше да престане да повтаря „Уики, Уики“ и да се кикоти.
Щом пристигнахме, зарязах Монк на терминала с извинението, че трябва да използвам тоалетна. Което беше вярно, но освен това исках и да се обадя по телефона, без някой да ме безпокои.
Свързах се с доктор Кроджър по мобилния си телефон и му разказах какво се е случило.
— Удивително — каза д-р Кроджър. Звучеше удивен, и ни най-малко обзет от ужас. Очевидно не виждаше ситуацията от моята гледна точка.