— Това е една от думите, с които може да го определите — казах.
— Разочарован съм, че не е успял да превъзмогне тревогите си от факта, че ще остане сам. От друга страна, това представлява забележителен напредък. Да действа по такъв импулсивен начин, да тръгне на път без предварително обмисляне и без изключително задълбочено планиране, е гигантска крачка за Ейдриън.
— Той не прилича на себе си — казах.
— Всички се променят госпожо Тийгър. Всеки ден еволюираме в нова версия на предишното си „аз“. Не го принуждавайте да се придържа към вашите предварително изградени разбирания за това, какъв трябва да бъде.
Никога в живота си не бях чувала подобни идиотщини.
— Вие не разбирате, доктор Кроджър — казах. — Монк не е претърпял еволюция. Той е на наркотици.
— Какви наркотици?
— Каквото сте му дали за обсесивно-натрапчивото му разстройство.
— Диоксинил — каза д-р Кооджър. — Предписах му това лекарство преди известно време, когато състоянието му се превърна в цялостен проблем за него. Изненадан съм, че отново е взел това лекарство. Казваше, че няма да го направи никога повече.
— Защо го е казал? — попитах. — Има ли странични ефекти?
— Доста леки, но тези, които се получиха при него, бяха уникални. Лекарството отслабва някои аспекти на личността му, които са по-важни за него, отколкото освобождаването от ограниченията, налагани му от неговите фобии и натрапчиви разстройства.
— Имате предвид загуба на всякакъв самоконтрол и здрав разум?
— Лекарството му отнема дарбата, изключителните му дедуктивни умения, на които се гради самоличността му — каза д-р Кроджър. — С други думи, госпожо Тийгър, когато взема лекарството, изобщо не го бива като детектив.
Нищо чудно, че никога преди не го бях виждала да го пие, независимо колко сериозно беше обсесивно-натрапчивото му разстройство.
— Колко време действа хапчето?
— Около дванайсет часа — каза д-р Кроджър. — В зависимост от дозата.
Погледнах часовника си. Ако предположим, че беше взел хапчетата малко преди полета, предстоеше ми да изтърпя още около шест часа истински ад, плюс-минус един час, докато ефектът от хапчето отминеше и започнех да изживявам онзи ад, с който бях по-добре запозната.
— Какво да правя, когато ефектът от хапчето премине и той стане пак старият Монк?
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че се предполагаше това да е моята почивка.
— Този въпрос двамата с Ейдриън трябва да разрешите сами — каза той. Можех да си представя развеселената усмивка на лицето му. — Кой знае? Може би двамата ще се позабавлявате заедно.
Затворих телефона. Не можех да не се зачудя дали д-р Кроджър не е подтикнал Монк да предприеме това пътуване, като начин да ми отмъсти.
Когато стигнах до изхода, от който трябваше да се качим на самолета, не можах да открия Монк — макар че, да си призная, не го търсех особено усърдно. Нямах особено желание Монк да се натрапи и да ми развали почивката — не че още можех да я нарека така.
Един доста як и набит служител от полинезийски произход, с пъстра униформена риза на хавайските авиолинии и сини работни панталони обяви, че нашият самолет е готов да приеме на борда си пътниците.
Монк се приближи тичешком точно когато пътниците започваха да се подреждат на опашка и да се качват в самолета. Беше облечен с яркожълта хавайска риза с изрисувани по нея танцьори на хула2 и ядеше покрити с шоколад ядки от макадамия направо от кутията. Ризата и сакото, с които беше облечен в самолета, бяха натъпкани в голямата му пазарска чанта.
Може би за пръв път виждах голите му ръце. Обикновено носеше официални ризи с дълъг ръкав със закопчани маншети.
Не знам кое ми се стори по-шокиращо — това, че беше сложил дрехите си в чанта, без да ги сгъне, или фактът, че си беше купил риза в ярки цветове с шарки, които не се застъпваха при шевовете.
Спрях се на ризата и казах каквото си мислех.
— Не мога да повярвам, че сте си купили тази риза.
— Не е ли хубава?
— Да, много е хубава — казах. — Но не е точно във вашия стил.
— На Хаваите сме. Чувствам местната атмосфера. Ти не я ли усещаш?
— Още не.
— Имаш нужда да се поотпуснеш — каза Монк. — Престани да се държиш така изнервено.
— Вие ме наричате прекалено изнервена?
— Така казва Монахът.