Така че наистина ли обърквах живота му чак толкова много, като заминавах за една седмица?
Не, казах си успокоително, разбира се, че не. Все пак той не беше сам-самичък на света. Винаги можеше да се обърне за помощ към д-р Кроджър, капитан Стотълмейър и служителя от агенцията за наемане на временен персонал.
Това беше повече от достатъчно.
Поне така се надявах.
Надявах се също и че ще престана да се чувствам виновна за достатъчно време, за да се насладя на пътуването.
3.
Г-н Монк и хапчето
Трябваше да изляза от къщи в пет сутринта, за да хвана полета си до Хонолулу в осем. Отидох до летището с колата, оставих я на дългосрочния паркинг и взех автобуса до терминала. Стоях на дълга опашка, за да се регистрирам за полета и чаках на друга при проверките за сигурност, и въпреки това, когато стигнах до изхода на терминала, ми оставаха двайсет свободни минути преди да се кача на самолета.
Ейдриън Монк беше последното, за което мислех, докато се настанявах на тясната си седалка в икономичната класа за петчасовото пътуване.
Всички стюардеси бяха полинезийки с хавайски ризи на цветя и с червени цветчета хибискус в косите.
По всички монитори в самолета вървеше видеозапис, на който се виждаха палми, водопади и първобитно изглеждащи хавайски плажове. Тиха хавайска музика — онзи лек ритъм на укулеле, укеке, хавайска китара и туземни напеви, леещи се плавно като прилива и заливащи белия пясък — звучеше в целия самолет.
Затворих очи и въздъхнах. Самолетът още беше на пистата на лосанджелиското летище, но умствено и емоционално бях по-отпусната, отколкото от седмици насам. Тропотът на настаняващите се пътници, жуженето на разговорите, тъничкият бебешки плач, бръмченето на двигателите и дори приятната хавайска музика заглъхнаха.
И преди да се усетя, бях дълбоко заспала.
Бях събудена, както ми се стори, след миг, от лекото побутване на една стюардеса, която ме питаше дали искам закуска.
— Можете да избирате между омлет със сирене и гъби, палачинки с макадамия, или блюдо с плодове — каза тя, като вадеше подноси от количката си и ми показваше ястията.
Всички възможности за избор ми изглеждаха отвратителни и мазни. Дори плодовете имаха вид, сякаш бяха накиснати в мазнина.
— Не, благодаря — казах. Погледнах часовника си и с изненада открих, че всъщност бях проспала излитането и бях спала четирийсет и пет минути.
— Ако тя не иска храната, ще я взема аз — каза един мъж. Познах гласа, но сигурно грешах. Невъзможно беше това да е човекът, който си помислих, че е.
— Вие вече имате порция, сър — каза стюардесата. Опитах се да видя на кого говори, но количката й ми пречеше.
— Но аз почти свърших с омлета, все още съм гладен, и бих искал да опитам палачинките — каза той. — Ако тя няма да си яде порцията, какво значение има кой ще я изяде?
Не, не беше той. Той никога не би казал онова, което току-що чух. Никога не би се качил на самолет. И определено никога не би седнал на място с нечетен номер на трийсет и първия ред.
Това, което чувах, се дължеше на измъчващата ме вина. Да, това трябваше да е.
Стюардесата се насили да се усмихне, взе един поднос с палачинки и го подаде на пътника от другата страна на количката.
— Мммм — измърка познатият глас. — Изглежда изключително вкусно. Благодаря, скъпа.
Не може да бъде.
Стюардесата подкара количката си нататък, а Монк ми се усмихна от другата страна на пътеката, с пълна с палачинки уста.
— Не знаеш какво пропускаш — каза той. — Това е много вкусно.
Примигнах силно. Той още беше там.
— Господин Монк?
— Хей, сестро, сега не сме на работа. Монахът1 казва: хайде да се държим небрежно.
— Монахът?
— Права си, пак е твърде официално. Викай ми Чад.
— Чад?
Това беше прекалено, нещата се развиваха твърде бързо. Или още спях и цялата тази среща ми се присънваше, или, още по-лошо — бях будна и се намирах в някакъв делириум.
Монк се наведе към пътеката и прошепна:
— Не мислиш ли, че „Чад“ има по-тропическо звучене от „Ейдриън“?
— Какво правите тук? — прошепнах в отговор.