— Ясно, разбрах. — Партньорът му кимва и излиза от стаята.
Инара извива вежда.
— Ако ме затворят в малка стая с него за още няколко дни, ще започна да си въобразявам, че ми е приятел. — Усмихва се на Виктор сладко и малко неискрено, но все пак истински. Усмивката ѝ обаче бързо изчезва. — Какво ще стане сега?
— Ще има още разпити. Много разпити. И вие ще бъдете включена в тях, госпожице Мадсън.
— Предположих. Донесла съм по един куфар за нас двете.
— Куфар? — повтаря Инара.
— В багажника са. Взех назаем колата на Гилиан. — София се усмихва и побутва Инара. — Да не мислиш, че щях да те изоставя? Запазили сме всичките ти вещи и леглото ти още си е там. Съобщих на Уитни и ти отворих сметка с невероятната сума пари, която се търкаляше из апартамента. Сигурно си получила солидни лихви. Гилиан също каза, че си добре дошла в ресторанта.
— Ти… си запазила вещите ми? — невярващо пита момичето.
София нежно перва Инара по носа.
— И ти си едно от момичетата ми. — Инара бързо примигва, очите ѝ се навлажняват и внезапно сълзите намокрят миглите ѝ и потичат по бузите ѝ. Тя учудено докосва мократа кожа с върха на пръста си.
Виктор прочиства гърло.
— Въртележката вече я няма — нежно казва той. — Този път семейството ти те очаква.
Инара потиска изненадващ стон, опитва се да се овладее, но София я прегръща и внимателно я притегля в скута си. Момичето тихо ридае. Само тръпките, разтърсващи тялото ѝ, и неравномерното ѝ дишане я издават. София не я гали по тъмната лъскава коса. Виктор отбелязва наум, че жестът прекалено много би ѝ напомнил за поведението на Градинаря. Вместо това София прокарва пръст по извивката на ухото ѝ, отново и отново, докато Инара не се засмива. Изправя се, все още задавена от сълзи.
Виктор ѝ подава носната си кърпа в пространството между леглата. Тя я поема и избърсва лицето си.
— Някои хора ще се завърнат? — предполага той.
— И други ги очакват.
— Знаеш, че има още нещо.
Палецът ѝ гали тъжния син дракон.
— Трябва да разбереш, че тя не е реална. Никога не е била. Не бях истинска личност, докато не станах Инара.
— И Инара може да бъде реална личност. Вече си на осемнайсет, стига да ни казваш истината.
Момичето му хвърля строг поглед.
Виктор се усмихва и продължава:
— Можеш официално да си смениш името на Инара Мориси, но само ако знаем истинското.
— Преживя Градинаря и синовете му — намесва се София. — Дори и родителите ти да се появят, не им дължиш нищо. Семейството ти е тук, в болницата, и в Ню Йорк. Родителите ти вече не съществуват.
Момичето бавно поема дъх и издишва още по-бавно. После повтаря.
— Самира — изрича накрая, но гласът ѝ трепери. — Името на акта ми за раждане е Самира Грантер.
Виктор протяга ръка. Тя я гледа известно време, след което оставя глинения дракон на бедрото си, за да може да стисне дланта му. София я хваща за другата ръка.
— Благодаря ти, Самира Грантер. Благодаря ти, че ни каза истината. Благодаря ти, че си така невероятно смела.
— И такъв невероятен инат — добавя София.
Момичето се засмива. Лицето ѝ грее, открито и мокро от сълзи, а Виктор решава, че това е един хубав ден.
Не е чак толкова наивен да си мисли, че всичко е наред. Чакат ги още болка и рани, травмите от разследването и съдебният процес. Има мъртви деца, за които да тъгуват, и оцелели, които с години ще се борят да се приспособят към живота извън Градината, ако изобщо могат.
Все пак за него това е един хубав ден.
Благодарности
Понякога си мисля, че тази част е по-трудна от написването на цялата книга, но има толкова много хора, на които съм дълбоко задължена за съществуването ѝ. На мама и Деб, че отговаряха на притеснителни и откачени медицински въпроси като част от проучването. На татко и братята ми, че продължават да подкрепят моята странна и трудна мечта. На Санди, че не се отказа от малкото, мълчаливо и стряскащо чудовище, което сякаш нямаше дом. На Изабел и Челси, че бяха сред първите читатели и че реакциите им не се изчерпаха с „Какъв ти е проблемът, по дяволите?“. На Теса, за таланта и търпението да ме убеди да не изпадам в крайностите, в които често се озовавах. На Алисън и Джо Вон, че рискуваха, и на Кейтлин, че зададе толкова много фантастични въпроси и ме водеше — въпреки многобройните ми истерии — към намирането на начини да направя тази книга по-добра.
На приятелите ми, които ми простиха, задето бях напълно неконтактна, докато работех върху романа, на колегите ми, на които сигурно им е писнало да ме слушат да говоря за него, и на мениджърите, които бяха толкова развълнувани от успеха ми.