— Какво знаете за Сагитариус? — запитах го аз.
Хитлер сви рамене.
— Почти нищо.
Вейл се появи отново зад бара и ни попита искаме ли още бира. Отказахме.
— Сагитариус? — внезапно се намеси в разговора ни барманът. — За тоя ку-ку ли си приказвате?
— Защо смятате, че е ку-ку?
— Не е честно, Курт — каза Хитлер, — той е брилянтен човек, биолог…
— Изхвърлен от работа, защото е луд!
— Не си прав, Курт — отвърна му Хитлер укорително. — Той се занимаваше с вероятната разумност на растенията. Област на много сложни научни експерименти.
От ъгъла на помещението се разнесе жизнерадостен смях. Старец с набръчкано лице и дълга буйна коса ни помаха с ръка, в която стискаше чаша шнапс.
Вейл го посочи.
— Питайте Алберт. Той разбира от наука.
Хитлер прехапа устни и забоде поглед в земята.
— Той е само един огорчен стар учител по математика, ревнуващ Фелипе за успехите му — промърмори Хитлер, за да не го чуе старецът.
— Кой е той? — попитах аз Вейл.
— Алберт? ИЗКЛЮЧИТЕЛНО умен човек. Незаслужено останал непризнат. Искате ли да се запознаете с него?
Но дългокосият старец вече си тръгваше. Той помаха с ръка за сбогом на Хитлер и Вейл.
— Курт, капитан Хитлер, приятен ден!
— Приятен ден, доктор Айнщайн! — отвърна любезно Хитлер. Той се обърна към мен.
— Къде да ви заведа сега?
— Бих искал да пообиколим из бижутерските магазини — казах аз, опипвайки медальона в джоба си. — Възможно е да съм на погрешна следа, но в момента това е единственото, с което разполагам.
До вечерта обикаляхме бижутерите, но така и не узнахме кой би могъл да е притежателят на медальона. Единствената възможност бе да се опитам да измъкна тази информация на следващия ден от Бисмарк. Но това едва ли щеше да ми се удаде така лесно. Той очевидно не обичаше да говори по интимни въпроси.
Хитлер ме закара до участъка, където бяха пригодили една килия за мен.
Потънал в мисли, седнах на твърдото легло и запуших. Тъкмо когато възнамерявах да се съблека и да си легна отново, се сетих за бара, в който с Хитлер пихме по бира. Обхванат от неясно вдъхновение, излязох от килията и забродих по опустелите улици. Все още бе топло, но небето се покриваше с облаци. Изглежда, че се задаваше буря.
Спрях до едно такси и поисках да ме закара до бара. Когато пристигнахме, оказа се, че барът още работи. Вейл не сервираше. Препасан с огромен акордеон, той бе погълнат от музикалния съпровод на вече познатата ми млада певица. Въпреки това намери време да ми кимне. Подпрях се на бара и поръчах бира на човека, който го заместваше.
Не след дълго песента свърши, Вейл разкопча акордеона и се присъедини към мен. Момичето го последва.
— Адолф не е ли с теб? — попита той.
— Прибра се вкъщи. Вие сте добри приятели, нали?
— Да, запознахме се преди няколко години в Австрия. Добър човек е, сигурно вече сте разбрали. Не трябваше да става полицай — твърде мекушав е.
— И аз имам такова впечатление. Защо въобще се е насочил към тази професия?
Вейл се усмихна и поклати глава. Беше нисък, слаб човек с масивни очила. Имаше големи, чувствени устни.
— Може би от чувството за дълг. При него е силно развито. Освен това е и много религиозен — силно вярващ католик. Всичко това е голямо бреме за него. Понякога, изглежда, го разкъсват силни вътрешни противоречия. Никога не съм срещал щастлив католик.
— Изглежда има нещо против евреите.
Вейл се намръщи.
— Не съм забелязал. Много от приятелите му са евреи. Аз например, Сагитариус.
— Сагитариус му е приятел?
— Е, сега като се замисля, по-скоро познат. Няколко пъти съм ги виждал заедно.
Навън пригърмя. След това започна да вали. Вейл отиде до прозореца и завъртя дръжката на жалюзите. През воя на бурята се прокрадна един нов звук, някакво странно металическо потракване.
— Какво е това? — извиках аз.
Вейл поклати глава и се върна при бара. Помещението бе опустяло.
— Отивам да погледна — казах аз.
Отидох до вратата, отворих я и се изкачих по стълбите.
Обляно от светлините на почти непрестанните светкавици, сред руините на Берлин маршируваше гиганско металическо чудовище. То се поклащаше тромаво на четирите си телескопични крайници, достигащи височината на седеметажна сграда. Обкичено бе като таралеж с оръдейни дула, сочещи във всички посоки. С пронизителен камбанен грохот и оръдейна канонада чудовището отвръщаше на блъскащите по тялото му гръмотевици.
Изтичах обратно надолу по стълбите и разтворих вратата. Вейл невъзмутимо триеше бара. Описах му развълнувано видяното отвън.