— Дай и на мен — помоли го съпругата му, която седеше до него.
— И ти ли искаш да излезеш? Може би не си струва?
— Какво значи — не си струва? Първата дама на Русия е длъжна да се срещне с жената на ирландския премиер — с лека усмивка отговори Фаина Петровна. — И аз имам задължения.
Президентът отвори капсулата и изтръска на дланта си две неголеми жълтеникави топчета: едно за съпругата си, второто за себе си. Той вече добре познаваше действието на препарата: пет минути — и внезапно главата се избистря, нахлуват бодрост и желание за работа. Това състояние можеше да бъде удължено с още едно хапче, но лекарите не го съветваха — твърде натоварваше организма.
Президентът затвори очи, очаквайки магическото въздействие на препарата. Изведнъж всичко наоколо заплува — той виждаше съвсем смътно, като през пелена, лицата на членовете на делегацията, телохранителите, стюардите… Техните гласове, които досега звучаха съвсем тихо, но достатъчно отчетливо, потънаха някъде. Светлината започна да гасне.
След по-малко от минута президентът на Русия и съпругата му потънаха в дълбок припадък.
— Ето тук, Васил Василич — говореше Петя Бояркин на капитан Сивич, когато се приближиха с милиционерската кола до улица „Милников“ №2. — Бях в този апартамент оня ден, хората се оплакваха от шума. Двама от съседите устройват почти всяка нощ пиянски скандали. А сега, както виждате, се е стигнало и до клане.
Петя говореше още нещо, като продължаваше да се чуди, че такава дреболия като побоят между двама безработни алкохолици, дори да е свършил с това, че са закарали единия в болница, може да предизвика интерес у капитан Сивич, който се занимаваше в МУР с престъпления, свързани с приватизацията на апартаментите и въобще с жилищните въпроси.
Когато късно предишната нощ в районното управление на милицията позвъни София Андреевна от деветнайсети апартамент, лейтенант Бояркин, който тъкмо дежуреше, реши, че безработните Шевченко и Станиславски пак са се натряскали и шумят в коридора. Искаше да се отърве с общи приказки, намеквайки, че така или иначе нищо не може да им направи, но София Андреевна твърдо каза:
— Трябва да дойдете, Петя. Струва ми се, че там нещо се е случило. Според мен те са се избили взаимно. Първо крещяха, а сега изведнъж стана съвсем тихо. И в коридора има кървави петна.
— Викаха ли бърза помощ? — машинално попита Бояркин.
— Кой да я извика? Ние, съседите, не знаем какво става там. А от стаята никой не излиза. Моята врата е точно срещу телефона, щях да чуя.
— Може би са заспали — продължи Бояркин, като се опитваше да се отърве от неизбежния поход посред нощ. — Не се вълнувайте, гражданко Корнилова. Да изчакаме до сутринта.
— Само дотогава някой от тях да не заспи навеки — хладно отвърна гражданката Корнилова. — Разберете, те ме вълнуват само доколкото са все пак одушевени същества, нищо повече. Е, решавайте сам, другарю Бояркин, ще викаме ли сега кола на „Бърза помощ“, или сутринта ще звъним в моргата.
Тя произнесе „другарю Бояркин“ с такъв тон, че на Петя не му оставаше нищо друго, освен да въздъхне тежко и кълнейки целия свят, да се запъти към вече добре познатия му адрес.
София Андреевна Корнилова се оказа права. Шевченко и Станиславски, които бяха пийнали здраво през деня, вечерта започнаха обичайните си скандали, но този път работата не се ограничи с обикновени псувни и юмруци. Станиславски грабна от масата дълъг остър нож и няколко пъти прободе с него противника си.
След това, уплашен от стореното, той притихна, опита се да превърже ранения си приятел, заради което и отиде в кухнята.
Докато търсеше нещо за превръзка, той разкъса кърпата за съдове на една от съседките — Галя Крутикова. Тогава се появиха и кървавите петна на пода, които забеляза гражданката Корнилова.
Когато влезе в стаята, обитавана от безработните, лейтенант Бояркин видя кървящия Шевченко и свилия се в ъгъла Станиславски. Той изглеждаше в състояние на ступор и не реагираше.
— Е, режисьоре, наигра ли се? — попита кварталният.
Петя извика първо „Бърза помощ“ да откара Шевченко. Лекарят, който го прегледа, поклати глава със съмнение:
— Положението е сериозно, твърде голяма загуба на кръв. Макар че, кой знае… Хубавото е, че, изглежда, не е засегнато нищо важно, освен десния бял дроб.