— Това се казва памет! — възкликна прямият Бояркин. — Направо като на академик!
Галя се усмихна:
— Паметта ми е само зрителна. Например много слабо помня имена, разните там названия, дати, така че академик от мен няма да излезе.
Сивич, който прелистваше нещо през това време, вдигна глава и попита много сериозно:
— Галина Алексеевна, бихте ли могли да разпознаете познатия на Карапетян, ако го видите пак?
Галя се замисли.
— Вероятно да — отвърна тя и Сивич ни най-малко не се усъмни, но тя безусловно ще разпознае този човек. Само да го открие…
След като се отказаха от чашката чай, за която настояваше София Андреевна, блюстителите на закона излязоха от нейните стаи. В обикновения общ коридор Бояркин усети някакво облекчение — той се чувстваше като в музей или театър на тези столове, тапицирани със зелен плюш (а това, че плюшът беше малко протрит, дори усилваше впечатлението му), и затова бе много скован. През цялото време, докато Сивич разпитваше обитателите на апартамента, той разглеждаше овалния портрет на непозната красавица, висящ на стената пред него. И сега, на излизане, й хвърли прощален поглед. „Не, какви жени е имало преди“ — помисли възхитено Бояркин, а после се обърна към София Андреевна и изтърси:
— Това, на тая картина, не сте ли случайно вие? Или вашата майка?
Старицата се разсмя така, че бръчките по лицето й се разбягаха встрани и като че ли част от тях изчезнаха.
— Какво говорите, Петя! Това е портретът на Лопухина, нарисуван от Боровиковски. А моят баща й направи копие — на стари години обичаше да рисува с маслени бои, казваше, че това го успокоявало.
Когато Бояркин и Сивич вече се канеха да си тръгват, при тях отново дойде Галя. На Сивич му се стори, че тя сякаш се съмняваше в началото дали си струва да започва този разговор, но после все пак попита:
— Извинете, а при вас в милицията не работи ли един Меркулов, Константин Дмитриевич? Срещнах се с него някога… Преди доста години… Дали не го познавате?
Сивич беше малко учуден от този въпрос. Стори му се странно, че тази жена е могла да се сблъска някога с Меркулов, а, от друга страна, кой ли не познава легендарния началник на следствения отдел в Главната прокуратура на Руската федерация.
— Има такъв? — уклончиво отговори Василий Василиевич.
— Много бих искала да поговоря с него — тихо каза Галя, при което на Сивич му се стори, че тя говори още по-тихо от обикновено. — Много е важно — добави тя.
„А за какво всъщност?“ — Този въпрос беше готов да се откъсне от устата на Сивич, но като погледна в очите на тази дребна, безцветна жена, той разбра, че щом й е нужен Меркулов, то на него, на Сивич, тя няма да каже нищо.
— Добре, ще се опитам да го уредя някак — отвърна той. — Още повече че е възможно да ви повикат в милицията да повторите вашите показания, за да ги протоколират там както следва. Може да поканя на тази среща и Меркулов.
Петя Бояркин вече тропаше на стълбищната площадка, а Сивич все още разговаряше с тази странна гражданка Крутикова. Разбира се, нейната удивителна памет направи известно впечатление на Петя, но все пак той не можеше да се абстрахира от нейната възраст и невзрачна външност, която се определяше по най-точен начин от израза „сива мишка“. Това лишаваше Галя от половината й качества, които, ако бяха присъщи на младеж или красиво момиче, щяха да имат в очите на Бояркин къде-къде по-голямо значение. Затова той не разбираше защо самият капитан Сивич пилее заради нея толкова много време.
— А кога е погребението? — попита Галя.
— Погребение? — не разбра Сивич.
— Ами да, на Шура Шевченко. — Галя се усмихна виновно. — Нали е умрял в болницата, за това писаха даже във вестника. Разбира се, той беше пияница, дори алкохолик, също като Витя. И скандалничеха тук, и хулиганстваха. Но не правеха подлости. Затова и Хамик беше недоволен от тях. Все се канеше да ги изсели и да настани при нас други, някакви крадци или убийци. А тези, случваше се, вечерта се разшумят, а сутринта молят за извинение. Затова и аз исках да ида на погребението, навярно никой друг няма да дойде. А така не бива…
— Ще разбера — уклончиво отвърна Сивич. — Ще ви се обадят по телефона.