— Виждаш ли нещо? — попита той. Олганос поклати глава.
— Мисля, че сме близо до прохода — каза той, сочейки извисяващите се покрити със сняг върхове, които оформяха масивна стена на пътя им. — Трябва да прекосим онази суха долина и хълмовете от другата й страна. По пътя има малки букови и борови горички, които биха могли да скрият цяла армия.
Банокъл се взря в долината. Нямаше и следа от ездачи или войници. Олганос обаче бе прав, че сред дърветата можеха да се скрият много хора. Младият войник изрази неговата тревога:
— Излезем ли веднъж на открито, ще ни забележат веднага, ако са разположили съгледвачи в шубрака.
— Имаш ли план? — попита Банокъл с надежда.
— Нямаме избор. Трябва да достигнем прохода.
Това го успокои. Не искаше да се налага да избира пак.
— Добре — каза той. — Можем ли да се справим до здрачаване?
— С отпочинали коне, да. Нашите обаче са изморени и веднъж излезем ли от долината, земята се издига по целия път до прохода.
Банокъл се надигна на крака и помаха на останалите да дойдат при тях, а после се качи на коня си и ги поведе над хребета.
Докато приближаваха дъното на долината, жегата се усили. Конете се движеха с приведени глави и копитата им вдигаха малки облачета прах. По страните им течеше пот. Местността бе суха и гореща, с твърде малко растителност.
Напредваха бавно и следобедът започна да преваля. После Скорпиос извика. Банокъл се обърна и видя, че Енион е паднал от коня си. Той нареди да спрат и завъртя сивушкото обратно до мястото, където раненият мъж се опитваше да се изправи. Банокъл слезе от седлото и отиде до него, за да го вдигне на крака. Очите на Енион бяха като стъклени, а лицето му — пепеляво. Внезапно той се преви, падна на колене и повърна.
Банокъл се отдръпна от него, а после огледа малката група. Конете нямаха още много сили, а мъжете бяха изтощени.
— Колко още има до прохода? — обърна се той към Олганос.
Младият мъж сви рамене.
— В състоянието, в което сме сега, не по-рано от падането на нощта, така мисля.
Малко вдясно имаше гъсто струпване на букове.
— Иди там и виж дали няма да намериш вода.
— Ако не достигнем прохода преди идоноите…
— Знам какво може да стане — сопна се Банокъл. — Сега върви!
Олганос смушка коня си. Банокъл помогна на Енион да се изправи и го качи на коня му.
— Не падай повече. Чуваш ли ме?
— Чувам те — изпелтечи войнът.
— Нека всички идем при онези дървета — каза Банокъл на останалите. — Там ще е по-хладно.
Олганос намери скрита полянка и отведе групата до нея. Там имаше бели мраморни камъни и между тях цъфтяха храсти с алени цветове, които обрамчваха широк каменен басейн, пълен с хладна вода. Тя стигаше до него от потока, който се спускаше между камъните в поредица от малки водопади. Тук имаше хубава трева и поляната бе така красива, че Банокъл почти можеше да повярва, че наоколо са се скрили нимфи и дриади.
Старата детегледачка закуцука към ръба на басейна и приклекна бавно, за да напръска лицето и косата си и да отпие няколко големи глътки. Двамата принцове отидоха с нея. Юстинос и Скорпиос помогнаха на Енион да слезе от коня и го положиха с гръб към едно дърво. Банокъл напълни шлема си с вода и го отнесе на ранения. Енион отпи малко. Лицето му бе все така сиво, но очите му не изглеждаха толкова зле, колкото преди. Банокъл огледа раната на мъжа. Дългата драскотина по черепа му бе зашита, но плътта около нея сега изглеждаше подута и обезцветена. Раните по главата винаги създаваха проблеми. Банокъл някога бе познавал мъж, който бе уцелен със стрела в черепа и оживя. Друг войник — корав и едър мъж — отнесе юмрук в една кръчмарска свада и умря на мига.
Те оставиха Енион да си почине и използваха суха трева, за да избършат разпенената пот от хълбоците на конете. След като разхладиха животните, ги отведоха до басейна, за да се напият и те.
Докато мъжете се разполагаха в сянката на буковете, а конете се наслаждаваха на свежата трева наоколо, Банокъл свали бронята си и скочи в каменния басейн. Оказа се по-дълбок отколкото изглеждаше, и той потъна под повърхността. Водата беше студена и усещането, докато го поглъщаше, бе невероятно. Всички звуци заглъхнаха, както и главоболието, което го измъчваше вече почти цял ден.
Той изплува на повърхността, отиде до брега и се измъкна от водата. Видя, че Олганос и стройния русокос Скорпиос седят тихо заедно. Нямаше и следа от Юстинос. Банокъл се подсуши и отиде при двамата войни.
— Вие, момчета, също трябва да поплувате — каза той.
— Ами ако врагът дойде? — попита Олганос.