Банокъл се засмя.
— Ако пратят армия, ще сте също толкова мъртви, независимо дали умирате от жега и воните на прасета, или сте разхладени и освежени.
— Има истина в това — каза Скорпиос, изправи се и развърза каишите на бронята си.
— Къде е Юстинос? — попита Банокъл.
— Казах му да изчака малко и да огледа долината — отвърна Олганос.
— Добре. Докато го прави, аз мисля да подремна.
Олганос и Скорпиос скочиха в каменния басейн с могъщ плясък, а Банокъл отиде да седне при Енион.
— Как се чувстваш? — попита той.
— По-добре. Усещам главата си все едно вътре има затворен кон, който се опитва да си пробие път с ритници. Жалко за Керио. Мизерно копеленце, но умееше да се бие.
— Времето да мислим за мъртвите е когато сме в безопасност у дома — каза Банокъл.
— Мислиш ли, че ще стигнем до дома?
— И защо да не стигнем?
Енион се усмихна.
— Не те ли безпокои фактът, че ни превъзхождат числено и сме в капан, заобиколени от врагове?
— Никога не съм виждал смисъл в това да се тревожиш за утрешния ден — отвърна Банокъл. — В този момент имаме вода, конете си почиват и се хранят, а аз смятам да се наспя прекрасно. Ако врагът дойде, ще избия от копелетата колкото успея. Ако не, ами тогава ще продължим да яздим, ще открием Хектор и останалите момчета, а после ще си идем у дома. По-добре и ти се наспи, човече.
— Мисля, че ще го сторя — каза Енион. После внезапно се изкикоти. — Цял живот съм чакал да направя нещо героично, нещо, с което да ме запомнят. И сега спасих двамата сина на цар и преборих двадесет вражески войника. Много е приятно, Банокъл, наистина много. Всичко, за което си мечтаех… освен това шибано главоболие.
— На сутринта ще е отминало — каза русият войн и се просна на тревата, затваряйки очи. Сънят дойде почти незабавно.
Когато се събуди, бе паднал мрак и ярките звезди светеха на нощното небе. Той седна и погледна към Енион. Войникът лежеше по гръб, загледан нагоре.
— Как е главата? — попита Банокъл.
Енион не отговори. Другият мъж помаха с ръка пред лицето му. Нищо. Банокъл се наведе и затвори очите на мъртвеца, а после се надигна на крака.
Олганос плуваше, Юстинос седеше до басейна. Старицата и момчетата спяха. Олганос излезе от водата. Банокъл се приближи към него.
— Ти ли си пратил Скорпиос на стража?
— Да.
— Добре, ще го заместя след малко.
— Как е Енион? Мислиш ли, че ще може да пътува утре?
— Той вече пътува — отвърна Банокъл. — Върви по Тъмния път. Конят му е в по-добра форма от останалите. Нека дебелата жена го язди. А ти вземи меча му. Твоят изглежда износен и може да се счупи при следващия бой.
— В името на Арес, ти си студено копеле — каза Олганос.
— Той е мъртъв. Ние не сме. Тръгваме призори.
Покритият с камъни път, водещ нагоре и през високия проход на Килканос, бе покрит с боклука на придвижваща се армия. Между скалите се подаваха счупени шлемове. Един разбит шлем отразяваше ранната утринна светлина. Предмети, които до неотдавна бяха имали стойност за някого, сега събираха прах. На места Калиадес забелязваше петна изсъхнала кръв, там, където се бяха грижили за ранените. Самият проход беше тесен и с множество завои, докато се изкачваше все по-нагоре сред планините.
Калиадес и неговите триста доброволци бяха заели защитна позиция на около осемдесет места под най-високата точка, където проходът се стесняваше до някакви си тридесет крачки. И от двете им страни се издигаха отвесни скали. Той разположи стотината си стрелци на по-висока позиция от ляво и дясно, където да могат да се скрият зад камъните. По-тежко бронираните войници останаха в центъра. Мъжете бяха кикони, които вече нямаха къде да избягат.
Съгледвачите бяха предупредили Хектор, че към тях се движи идонойска армия от около седем хиляди души. Бяха наблизо и щяха да ги видят още преди обед.
Калиадес бе поискал доброволно да остане назад в продължение на двата дни, в които Хектор искаше да бъде удържан проходът.
— Ще си ми нужен в бъдеще, Калиадес. Не искам да умреш на някаква тракийска скала.
— Ако се сещаш за по-подходящ човек, който да планира защитата, нека остане той — отвърна микенецът. — Тракийците са добри бойци, но сред тях няма стратези. А този проход трябва да бъде удържан. Не можем да си позволим армии от двете страни.
В крайна сметка Хектор се съгласи с нежелание и те се сбогуваха на сутринта.
Тракийците бяха мрачни мъже, които се бяха сражавали добре през цялата война. Затова им тежеше, че всичко приключваше толкова зле. Хектор им предложи шанса да дойдат с него в Троя, но те решиха да останат и да продължат битката срещу нашествениците.