Калиадес вървеше сред тях и раздаваше заповеди. Те му отговаряха с моментално подчинение, но не и топлина. Въпреки че вярваха на преценката му и уважаваха уменията му, за тях той бе непознат чужденец.
Непознат чужденец.
Внезапно Калиадес осъзна, че винаги е бил чужденец, дори сред собствения си народ. Той се качи на една висока скала и седна на нея, загледан надолу към прохода. Когато враговете пристигнеха тук, щяха да са изморени от катеренето. Можеха да бъдат покосявани от залп след залп от стрелците, а после, когато се приближаха още с хвърлени копия с бронзови върхове. Обширните каменни стени щяха да сгъстят формацията им и така нямаше лесно да избягват изстрелите. После Калиадес щеше да ги нападне с тежко бронираната тракийска пехота, принуждавайки ги да отстъпят, за да се прегрупират. Той не се съмняваше, че защитниците са в състояние да удържат поне няколко атаки. Ала щяха да понесат загуби, стрелите им скоро щяха да свършат, а добре насочените нападения на врага с предимството на числеността в крайна сметка щяха да ги изморят. Каквито и стратегии да измислеше, резултатът щеше да бъде един и същ. Ако врагът бе решителен и смел, преди мръкване той и хората му щяха да са мъртви.
Хектор бе разбрал това. Останалите назад бяха обречени. Малко вероятно бе някой от тях да напусне прохода жив.
Лицето на Пирия се появи в ума му, с късо подрязана руса коса, в която блестеше слънцето. В спомените му тя седеше на плажа и се смееше, докато мъжете от „Пенелопа” се мъчеха да хванат избягалите прасета. Това бе хубав ден и през изминалите три години бе придобил златна отсянка.
После картината се разми и Калиадес отново видя Голямата Руж, застанала на прага на малката му къща, облякла рокля в червено и черно. Случи се в деня преди армията да се върне от Тракия за пролетната кампания. Той я покани вътре, но тя остана на място.
— Няма да вляза в дома ти, Калиадес. Не те харесвам, а и ти не ме обичаш много.
— Тогава какво правиш тук?
— Искам Банокъл да се върне жив у дома. Не искам да бъде въвлечен в твоя стремеж към смъртта.
Думите го изненадаха.
— Аз не искам да умирам, Руж. Защо мислиш такова нещо?
Тя го изгледа и изражението й се смекчи.
— Промених си решението. Ще вляза. Имаш ли вино?
Той я отведе до малката градина в задната част на дома си и те седнаха заедно на една извита пейка в сянката на висока стена. Виното бе евтино и леко горчиво, но Руж изглежда нямаше нищо против. Тя го погледна в очите с прямия си поглед.
— Защо спаси жрицата? — попита след малко.
Той сви рамене.
— Напомняше ми на сестра ми, която бе убита, когато бях малък.
— Може и така да е, но това не е единствената причина. Банокъл говори за теб с огромно уважение и привързаност, така че чух всички истории за пътешествията ви. Аз вече не съм млада. Калиадес, но мъдростта ми нарасна с годините. Познавам мъжете. В името на Хера, зная за мъжете повече, отколкото някога ми се е искало да знам. Толкова много от вас бързо забелязват недостатъците и слабостта у другите, докато същевременно са абсолютно слепи за собствените си проблеми и страхове. Защо нямаш приятели, Калиадес?
Въпросът го накара да се чувства неудобно и той започна да съжалява, че я е поканил.
— Имам Банокъл.
— Да, така е. Но защо не други? И защо нямаш жена?
Тогава той стана от пейката.
— Не съм длъжен да ти се обяснявам.
— Страх ли те е, Калиадес?
— От нищо не се боя.
Не можеше да се отскубне от погледа й, а той го тревожеше.
— Ето това вече беше лъжа — каза тя меко.
— Ти не ме познаваш. Никой не ме познава.
— Никой не те познава — повтори Руж. — И ето, че отново грешиш. Аз те познавам, Калиадес. Не зная защо си такъв, какъвто си. Може би любимото ти пони е умряло, когато си бил млад, или те е тормозел някой приятелски настроен чичо. Може би баща ти е паднал от скала и се е удавил. Няма значение. Аз те познавам.
Изпълни го гняв.
— Просто си върви! — каза той. — Когато ми дотрябва мъдростта на някоя дебела курва, ще пратя да те повикат.
— А — каза тя без следа от гняв в гласа си, — сега виждам, че дълбоко в себе си и ти знаеш. Просто си твърде изплашен, за да го чуеш.
В този миг му се прииска да я удари, да изтрие този разбиращ поглед от лицето й. Вместо това отстъпи назад от нея, почувствал се в капан в собствения си дом.
— Кажи ми тогава — настоя той. — Изкажи тази ужасяваща истина. Не ме е страх от нея.