И тогава самата Пенелопа се разболя. Биас я отнесе до широкото легло, в което лежеше малкото й момче, и я положи до него. Лаерт бе проспал предните два дни, неспособен да се събуди дори за да пие вода.
До десетия ден двама от тримата жреци също се бяха разболели. Сега само неколцината оцелели се грижеха за жертвите. Една сутрин Биас напусна къщата и извика войниците, които пазеха оградата, издигната около селото, за да им каже, че е нужна още помощ. Същият следобед четири възрастни жрици на Артемида пристигнаха с дървена каруца. Те бяха строги на вид и недружелюбни, но бързо и точно поеха нещата в свои ръце. Наредиха на Биас и трима други оцелели мъже да съберат всички тела и да ги изнесат на открито, където после изкопаха дупка и я напълниха с масло и подпалки. След това изгориха труповете в нея.
Биас си спомни яркото утро, когато Одисей се появи при оградата, викайки Пенелопа.
Черният мъж излезе от къщата и видя своя цар, застанал до ограждението, заметнал широките си рамене със зелено наметало, а слънцето блестеше по червената му брада.
— Къде са те, Биас? — извика той. — Къде са жена ми и синът ми?
— Болни са, господарю. Трябва да стоиш настрана от това място.
Биас вече знаеше, че Одисей, макар и безстрашен в битка и буря, се бои от болести. Собственият му баща беше умрял от чума. Затова в онзи ден се изненада, когато царят отиде до портата и вдигна резето. Войниците бързо го наобиколиха и сграбчиха ръцете му, за да го издърпат назад. Одисей започна да се бори и запрати един мъж на земята.
— Аз съм Одисей, цар на Итака — изрева той. — Следващият, който посмее да ме докосне, ще си изгуби ръката!
Те отстъпиха и Одисей отвори портата, за да влезе.
Двамата заедно стигнаха до къщата. Когато видя десетките жертви на чумата, подредени в мегарона, царят все пак забави ход. Въздухът вонеше на повръщано, екскременти и урина. Биас поведе господаря си до горната спалня, където лежаха Пенелопа и Лаерт. Одисей се свлече до тях и взе ръката на жена си, докосвайки я до устните си.
— Тук съм, обич моя — каза той. — Грозният е до теб. — После погали лицето на сина си. — Бъди силен, Лаерт. Върни се при мен.
Но момчето умря през нощта. Биас беше там. Одисей плака така, че цялото му тяло се тресеше. Държеше мъртвото дете до гърдите си, а големите му ръце милваха главата на момченцето. Той многократно бе прегръщал сина си пред очите на моряка. Лаерт се смееше щастливо и целуваше брадатата буза на баща си. Друг път се кикотеше безпомощно, докато Одисей го гъделичкаше. Сега обаче детето не мърдаше, а лицето му бе бледо като мрамор. Измина дълго време, но накрая хлиповете на царя утихнаха. После той вдигна очи към Биас.
— Аз им навлякох тази съдба.
— Не, царю. Не ти донесе чумата.
— Сам чу робинята. Тя ме прокле. Каза, че ще позная същата мъка, която е изпитала.
В този миг Пенелопа изстена тихо. Одисей нежно положи сина си обратно в леглото и отиде до нея. Наведе се и отметна напоената с пот коса от влажното й чело.
— Не ме оставяй, момиче. Чуй гласа ми. Остани с мен.
И той остана там три дни, къпейки разкъсваното й от треската тяло с топла вода и сменяйки мръсните чаршафи. Държеше ръката й, говореше й постоянно, въпреки че тя не го чуваше. На сутринта на четвъртия ден мехурите по тялото й се спукаха и изхвърлиха отровата. Една от жриците на Артемида дойде, за да я види.
— Ще живее — обяви тя и излезе.
През следващите седмици донасяха все по-малко и по-малко хора в селото. Все повече и повече от тях оцеляваха.
Дойдоха есенните дъждове, а с тях и денят, в който Одисей, Пенелопа и Биас напуснаха Чумния дом. Докато вървяха по скалната пътека към двореца на Нестор, слънцето за момент прониза гъстите сиви облаци. Биас погледна своя цар. На мимолетната светлина видя сребристи нишки по слепоочията му и умора в очите му.
Одисей никога повече не спомена проклятието. Но това бе последното лято, в което корабите на Итака проведоха набези за роби. Одисей, Опустошителя на градове, Грабителя, Пирата се превърна в Одисей Търговеца и Разказвача.
Биас лежеше на пясъка и гледаше звездите. В този миг и той си припомни смеха на Лаерт. Днес момчето щеше да е на двадесет години — вече мъж, красив и силен.