Но смъртта му донесе четиринадесет години мирна търговия за Одисей. Колко ли още села щяха да бъдат нападнати за това време? Колко жени, откъснати от домовете си и продадени в робство? Колко бащи, посечени пред очите на семействата си? Мисълта го изненада и той изруга тихо. После погледна към Одисей и видя, че царят спи дълбоко.
Защо ти трябваше да говориш за нишки и гоблени? Сега аз не мога да заспя!
VI
TPИMATA ЦАРЕ
Калиадес седеше, загледан в покритото с мъгла море. В тази трептяща бяла стена имаше нещо зловещо, подобните на пушек нишки, които пълзяха над тъмните полупотопени скали излъчваха заплаха. Той потрепери и придърпа наметалото си по-плътно. В такова време беше лесно да повярваш на легендите за морски чудовища и демони от дълбините. Там можеше да се крие какво ли не… и да наблюдава спящите на плажа мъже. Тези мисли го накараха да си спомни детството, когато седеше до общия огън и слушаше ужасяващите истории на разказвача за нощни създания, които се промъкват в къщите и ядат детски сърца. Помнеше, че едновременно обичаше и мразеше тези истории — обичаше ги, докато седеше заедно с другите деца, а ги мразеше, щом останеше сам по-късно и се ослушваше за меките стъпки на нощните зверове. Много от разказите включваха магическа мъгла, която прикриваше движенията на демоните.
Калиадес внезапно се усмихна.
— Вече не си изплашено дете — каза си той.
Тогава усмивката се стопи.
Беше шестгодишен, когато грабителите нападнаха селото, подпалиха къщите, избиха мъжете и отвлякоха по-младите жени. Четиринадесетгодишната му сестра Агаста го сграбчи и двамата се опитаха да избягат. Тя го скри в лененото поле, а после по-силните мъже я хванаха. Спомни си изражението й — отчаяние, страх и мъка. Тя се опита да се бори с тях, драскаше и хапеше, докато я изнасилваха. Накрая й прерязаха гърлото, обзети от ярост от съпротивата й. Калиадес стоеше скрит и гледаше как кръвта й блика.
Той погледна към мястото, където Пирия стоеше до огъня, в опит да прогони спомена. Като дете се бе оказал безпомощен да спаси сестра си. Като мъж бе предотвратил подобна трагедия. Дали в това можеше да намери поне малка утеха?
Някакъв звук разпръсна мислите му. Той се завъртя обратно към мъглата и отново го чу — странно скърцане. После долови и приглушени викове. Мъглата се разреди за момент и той мерна мачта, извита под странен ъгъл, зърна мимолетно корпуса. Никой моряк не прекарваше нощта в морето по своя воля. Пътешествията из Великата зеленина бяха достатъчно опасни и без рискованото гребане на сляпо в мрака, без да можеш да видиш подводните скали и рифове.
Калиадес извика на мъжете около огъня и Одисей, Биас и останалите от екипажа дойдоха до брега. Люлеещият се кораб обаче вече бе погълнат от мъглата.
— Много от греблата му ги няма — каза черният моряк. — Изглежда потъва.
Никой не помръдна. Стояха в разпокъсана редица и гледаха стената от бели нишки. После поразеният съд отново се появи, този път странично. На лунната светлина всички видяха главата на бик, изрисувана на носа.
Одисей изруга цветисто.
— Този кораб е на Мерионес — каза той. — В името на боговете, не стойте така, глупаци. Това е приятел в беда.
Екипажът веднага се затича към „Пенелопа”. Мъжете я избутаха във водата и чевръсто се качиха на борда. Калиадес и Банокъл също щяха да го сторят, но Одисей, който се бе качил последен, им извика да останат на плажа.
— Запалете сигнални огньове — каза той. — Сигурно ще ни трябва светлина, за да намерим пътя обратно.
Царят на Итака дотича до предната палуба и се покатери на носа. Мъглата бе толкова гъста, че не виждаше дори задната палуба и застаналия на руля Биас. Звукът на греблата, спускащи се във водата, му се струваше приглушен и далечен. Чу как Биас задава бавен ритъм, гласът му бе изкривен от влагата във въздуха.
Одисей погледна наляво и се взря напрегнато в трептящите бели нишки. Някъде наблизо, макар и в момента невидима, от морето се издигаше обширна каменна стена. Русият гигант Левкон водеше гребците от дясната страна. Одисей му извика:
— Бъди внимателен. Не забравяй скалите.
Не се движеха достатъчно бързо, за да повредят „Пенелопа” при удар, но греблата бяха в опасност.
Корпусът на кораба скърцаше и стенеше, докато той бавно застърга по няколко подводни камъка.
— Леко, момчета! — извика Одисей. — Лекичко!
Беше изморен, очите му смъдяха, а мускулите го боляха след спасяването на Гани. Пое си дълбоко въздух и отново се взря в мъглата.