И той остави момъка сред пътя.
Старото кале беше правено на една височина пред клисурата. Реката го опасваше от три страни и само от четвъртата човек може да се качи по-лесно на облия тревист връх. По тая страна личеше и път, прокаран от колите, с които години наред бяха смъквали камъни за градеж от правената кой знае кога постройка. Същите коли скърцаха и сега по него, но не за да смъкват готовите дялани камъни, а за да изкарват шови нагоре.
По върха, гдето имаше място не за един, а за три сарая, пъплеха стотици брезовчани. Едни къртеха с ломове последните останки от зидовете, други стоварваха колите и редяха камъните, но повечето бяха подхванали изкопите за големите мази на конака и окопа за дебелите основи на околовръстната стена.
Тук-таме между пръснатите групи и редици лъскаше оръжието на бейските пазванти и надзиратели, но камшиците и високите им подвиквания бяха съвсем излишни, тъй като всички работеха, като че се бяха заклели да свършат за три дни целия градеж. Размириха се и бръмнаха като стършели едва когато Страхил се подаде изведнъж отнякъде, огледа се и тръгна към майстор Георги, който подкопаваше една от стените на калето.
— Страхил!… Гледайте Страхил!… И той дойде!… За какво ли?… Чакай да видим… При Георги отива… — подвикнаха всички. Изправиха се със сечива в ръцете и зачакаха да видят какво ще стане. Само оня, непознатият момък, който подкопаваше стената с майстор Георги и когото никой от брезовчани не познаваше, щом зърна Страхил, остави лопатата, загърби се и побърза да се затули зад стената.
Но Страхил не направи нищо, което можеше да утоли любопитството на новите бейски ратаи. Пристъпи до своя майстор, който беше оставил изградения едва до половината обор в двора му, повъртя се, па току взе захвърлената от непознатия момък лопата.
— Как си, Георги? — усмихна се бледо той. — Не ще можем галиба да довършим моя обор…
— Ти да беше продължил — рече майсторът. — Нали уж викаха, че тебе няма да те закачат? …
— Не ми се работеше самичък… — отвърна Страхил. — Пък и не му разбирам много — току-виж съм разкривил стените …
— Ей, вие! — развика се един дългомустакат пазвантин, като видя, че всички гледаха към двамата изправени до стената работници. — Какво сте се разприказвали? Що не работите? — упъти се той към тях, като влачеше бича по земята.
Георги заблъска лоста в синкавата, разядена от дъждовете вар.
— Хайде бе, копай! — хвана пазвантинът Страхила за рамото и го блъсна към окопа.
Мнозина изтръпнаха, но смайването им още повече нарасна, когато хайдутинът послушно скочи в изкопаната вече на една-две педи яма и започна да изхвърля пръстта.
Сведоха селяните глави и почнаха да блъскат с търнокопите земята, като че не зимници за спахията копаеха, а яма, в която можеха да заровят срама и обидата си.
Ала от всички най-забъркан беше Димо — непознатият помощник на майстор Георги, който от вчера обикаляше около Брезово, както му бе поръчал байрактарят, а днес сметна за по-добре да се омеша между брезовчаните, наместо да дебне по жегата из душните ниви. Покатерил се беше на стената и къртеше отгоре камък по камък, за да може да гледа по-добре какво ще направи дошлият по своя воля на работа хайдутин. Когато видя, че пазвантинът блъсна войводата му, ръката му сама се протегна под елека, но там си и остана, защото Страхил нищо не направи за своя защита, а се подчини и почна да изхвърля изкопаната пръст. Не спря той да извърта лопатата и когато всички останали копачи и каменари престанаха да работят и загледаха настръхнали разправията край рова, отгдето почваше пътят за надолу. Претоварената кола на едно съвсем младо момче, което беше дошло, защото нямаше друг мъж в къщи, се позасука нещо, преди да се измъкне от проядения дълбоко от водата път, цялата тежина на камъните падна върху дясното предно колело, разсъхналите спици не издържаха и пръснаха изплатите. Колата прилегна и задръсти пътя на другите коли, които вървяха след нея.
Близкият пазвантин, вместо да нареди да стоварят камъните и да изтеглят строшената кола, се нахвърли с псувни върху пребледнялото, разплакано повече заради колата, отколкото от страх момче и почна да го рита с чизмите си и да го шиба, гдето свърне, с дългата суха волска жила.
— Олелее!… Олеле, майчице! — пищеше стрещеното момче.