Карлос си спомни сцената от парка и направи гримаса на отвращение.
— Има още нещо — каза патологът.
— Какво?
— Ноктите на жертвата са изпочупени, сякаш се е опитвала да се измъкне отнякъде. От дървен сандък най-вероятно.
— Трески под ноктите — досети се Робърт.
— Да. Под това, което е останало от тях, забити в пръстите.
— Каква е дървесината? — възбудено попита Карлос.
— Обикновен чам. Много разпространен материал: Убиецът може да го е заковал в обикновен гардероб.
— Защо ще го прави, след като вече е инжектирал смъртоносната бактерия?
— Може би, за да ускори инфекцията — предположи Робърт.
Карлос се намръщи.
— Когато човек изпадне в паника, сърцето започва да бие по-силно. Кръвообращението се ускорява и бактерията се разпространява по-бързо.
Доктор Уинстън кимна:
— Точно така.
— А какъв по-лесен начин да докараш някого до паника от това да го заковеш в дървен ковчег.
— Този убиец си разбира от работата повече, отколкото всеки друг, когото съм срещал — отбеляза патологът.
— Значи, ако бяхме стигнали в парка по-рано…?
— Нямаше да има значение. Съдбата на жертвата е била решена в момента, в който убиецът й е инжектирал заразата.
— Планът му е бил съвършен — измърмори Робърт. — Нищо не е оставил на случайността.
— Как може човек да се сдобие с тези бактерии? Откъде ги е взел убиецът?
Доктор Уинстън и Робърт веднага разбраха какво има предвид Карлос. Убиецът беше взел бактериите отнякъде, от болница или лаборатория. Ако проверяха досиетата на посетителите и служителите, можеше да излезе нещо.
— Не забравяй, Гарсия, че тази бактерия се размножава изключително бързо. Това означава, че на убиеца са му били достатъчни само няколко капки инфектирана кръв. Едва ли някой е забелязал липсата им.
— Да, но така можем да ограничим търсенето до лабораториите, в които разполагат с тази бактерия.
— Ще се наложи да говорим с всички болници и лаборатории в страната — изтъкна Уинстън, попарвайки надеждите на Карлос. — Култивирането на тази бактерия и превръщането на няколко капки заразена кръв в смъртоносната доза, която е била инжектирана на жертвата, също са лесноосъществими. Това е много находчив начин за убийство и не особено труден за човек, който знае какво прави.
— Защо преди да се обади, убиецът не е изчакал жертвата да умре, както предишните пъти?
— За да ни шокира — спокойно отговори Робърт. — Ужасяващо е да гледаш как човек умира от разяждаща плътта му болест. Пукащи се мехури, от които изтича гной и слуз, кръвотечение от очите, носа, ушите, венците… вонята на разложено месо, мисълта за неизбежната смърт. Това е неговият сценарий. Иска да ни покаже на какво е способен. Освен това така засилва чувството ми за вина. Иска да видя всички последствия от това, че не избрах правилното куче.
— За какви кучета говорите? — с недоумение попита доктор Уинстън.
Робърт му разказа набързо за случилото се; как за малко не бяха успели да спасят жертвата.
— Мислиш ли, че убиецът наистина щеше да го остави жив, ако бяхте налучкали победителя?
Робърт поклати глава:
— Не знам.
Настъпи неловко мълчание.
— Какво е взел? — попита след малко Карлос, като потърка брадичката си.
— Какво имаш предвид? — не разбра Уинстън.
— Каза, че убиецът взема част от тялото от всяка жертва, като трофей.
— А, да.
Патологът вдигна парчето бял плат, закриващо слабините на жертвата.
— Боже мой! — възкликна Карлос и закри устата си с ръце. Знаеше, че убиецът е отрязал тази част на тялото, докато жертвата е била още жива.
След минута мълчание Робърт каза:
— Нека да позная… момчетата от лабораторията не са открили нищо в колата.
— Ахааа! — възкликна патологът и вдигна ентусиазирано десния си показалец. — Открили са косъм. И то не от жертвата.
30.
Голямата опашка пред клуб „Вангард“ в петък вечерта изненада Карлос.
— Не мога да повярвам, че клубът е пълен. Говори се, че заведението е огромно.
— Не е пълен — уверено заяви Робърт.
— Откъде знаеш?
— Това е психологически трик. Ако те накарат да чакаш на опашка, това увеличава очакванията ти. Засилва желанието ти да влезеш. Ако клубът е пълен, това обикновено означава, че е хубав.