— Да ви е направил впечатление някой по-странен тип на тези партита?
Рейчъл се изсмя:
— Освен онези, които обичат някой да пикае върху тях, да стъпва с високи токчета по топките им, да ги връзва и бие с камшик, да ги облива с разтопен восък и да им пъха разни предмети в задника?
— Да, освен тези.
— Не, не съм виждала по-странен тип от тях.
— Участват ли на партитата други жени, освен моделите?
— Понякога. Някои гости водят жените или любовниците си. Някои двойки са доста разкрепостени — изкиска се момичето.
— Някой да ви е направил по-особено впечатление?
— Не обръщам особено внимание на участниците в партитата. Аз отивам да работя. Външният вид на хората не засяга работата ми. Ако му обръщам внимание, няма да мога да си я върша.
Робърт се досещаше защо.
— Джени във вашия блок ли живееше? — попита Карлос.
— Не. Не знам къде живееше. Не знам къде живеят другите момичета. Краля предпочита така. Както и да е, апартаментът сигурно вече е разчистен.
— В какъв смисъл?
— Всички апартаменти са негова собственост. Когато едно момиче си тръгне, веднага идва друго. Той се грижи добре за нас.
— Вижда се — отбеляза Карлос, като махна към лъскавата сграда. — Какво ще стане с вещите й? Ако е оставила нещо, имам предвид.
— Повечето неща принадлежат на Краля. Той обзавежда апартамента, дава ни дрехи, парфюми, гримове, каквото се сетите. Знае как да глези момичетата си.
Тримата замълчаха за няколко секунди.
— Може ли да си ходя сега? — нетърпеливо попита Рейчъл.
— Да, благодаря за помощта… О, още нещо — извика Робърт след нея.
Тя се обърна и като въздъхна силно, погледна двамата мъже. Отново беше сложила черните очила на очите си.
— Спомняте ли си да сте виждали някого с подобна татуировка?
Той й показа малка рисунка на двойния кръст. Рейчъл погледна листчето, намръщи се и поклати глава:
— Не, никога не съм виждала това.
— Сигурна ли сте?
— Абсолютно.
— Добре. Благодаря отново. — Робърт сгъна листчето и го прибра в джоба си. Подаде една от визитните си картички на момичето. — Ако видите някого с подобна татуировка или срещнете символа на друго място, обадете ми се.
Тя взе визитката и се усмихна:
— Мога и иначе да ви се обадя.
— Мисля, че те хареса — каза Робърт, като потупа Карлос по рамото, след като Рейчъл се отдалечи.
— Мене ли? Каза, че ще се обади на теб. Може пак да се срещнете и кой знае, дори да те заведе на някое от тези екстремни партита.
Качиха се в колата на Карлос, без да обърнат внимание на черния микробус, паркиран от другата страна на улицата. Същата кола ги следеше през целия ден. Шофьорът ги наблюдаваше с мрачен интерес.
40.
Робърт лежеше буден в мрака и гледаше тавана. Умът му беше твърде зает с мисли, за да заспи.
Това ли беше начинът, по който убиецът избираше жертвите си? От барове, клубове, партита?
Този убиец не действаше по определена закономерност и Робърт имаше чувството, че пропуска нещо, но не можеше да определи какво. Чувстваше се изтощен, изстискан. Колкото и да се стараеше, мозъкът му не спираше да работи за повече от няколко секунди. Знаеше, че започва да пропада в същата бездна, както преди, и партньорът му е тръгнал по същия път. Не можеше да допусне това да се случи.
Единственият шум в стаята бе лекото дишане на брюнетката, спяща до него. Косата й беше мека и лъскава, кожата й — прекрасно гладка. Присъствието й го успокояваше.
След краткия разговор с Рейчъл Блейт Робърт и Карлос се бяха върнали в отдела. Там Робърт се срещна с Патриша Фелпс, полицейската художничка, и двамата отидоха в апартамента на Изабела. Карлос бе решил да остане в службата, за да провери още няколко неща. Изабела се постара да си спомни всичко, което можеше, за татуирания мъж, когото бе видяла няколко месеца по-рано. Бяха й необходими четирийсет и пет минути и три чаши чай, но накрая Патриша състави компютърен образ, за който Изабела потвърди, че много прилича на мъжа, който беше видяла.
След като Патриша си тръгна, Изабела помоли Робърт да остане през нощта с нея. Разкритието, че може би е говорила с убиеца, я беше наплашило. Чувстваше се самотна и уязвима и Робърт беше единственият човек, към когото можеше да се обърне, единственият, когото искаше до себе си. Той нямаше търпение да продължи търсенето, но не можеше да остави Изабела сама. Не тази нощ.