— Как реши да станеш ченге? Тъй де, нали си се занимавал с психологическо профилиране. Можеше да отидеш във ФБР или на друго такова място.
Робърт отпи глътка бира и избърса устата си със салфетката.
— Мислиш ли, че да си във ФБР е по-добре, отколкото да работиш в отдел „Убийства“ на полицията?
— Не съм казал такова нещо. Имам предвид, че си имал избор, но си избрал да станеш детектив и да разследваш убийства. Познавам много полицаи, които са готови да убият човек, за да работят за федералните.
— Ами ти?
Карлос не отмести поглед от очите на Робърт.
— Аз не — отговори. — Не ме влече към федералните.
— Защо?
— За мене те са надувки, които се мислят за нещо повече от другите полицаи само защото носят евтини черни костюми, слънчеви очила и микрофони.
— Първия ден, когато те видях, си помислих, че искаш да станеш агент от ФБР. Носеше евтин костюм — усмихна се подигравателно Робърт.
— Хей, онзи костюм изобщо не беше евтин. Аз си го обичам, това е единственият ми костюм.
— Да, досетих се — отбеляза Робърт, като се ухили още по-широко. — Първоначално мислех да стана криминален психолог. Това би било логично след докторантурата ми.
— Да, чувал съм, че си бил нещо като вундеркинд, гений във всичко, с което се захванеш.
— Просто минах през училище по-бързо от обикновеното — скромно каза Робърт.
— Вярно ли е, че си написал книга, която се използва като ръководство във ФБР?
— Не е книга. Това е докторската ми дисертация. Но наистина, публикуваха я като книга и чух, че я използват във ФБР.
— Това вече е впечатляващо — заяви Карлос, като бутна чинията си настрана. — И така, какво те накара да се откажеш от професията на криминален психолог във ФБР?
— Цялото си детство съм прекарал в четене. Само това правех като дете. Да чета. Научният живот бе започнал да ми дотяга. Имах нужда от нещо по-вълнуващо — отвърна Робърт, казвайки само половината истина.
— Във ФБР нямаше ли да е достатъчно вълнуващо?
— Криминалните психолози на ФБР не вършат полева дейност. Работят на бюра, в кабинети. Тази работа не ми предлагаше преживяванията, които търсех. Освен това не исках да загубя малкото здрав разсъдък, който ми беше останал.
— Какво искаш да кажеш?
— Не мисля, че мозъкът на повечето хора е достатъчно силен, за да премине през целия процес на обучение на един криминален психолог в съвременното общество и да не се увреди. Всеки, който се подложи на такова натоварване, неизбежно плаща цена, твърде висока цена.
Карлос явно не разбираше.
— Виж, в криминалното профилиране има две основни школи, две главни теории. Някои психолози смятат, че при определени индивиди злото е вродено, че някои хора се раждат с него; че е нещо като мозъчно заболяване, което ги кара да извършват немислимо жестоки деяния.
— Тоест според някои това е болест, така ли?
— Точно така. Според други онова, което кара човек да престане да бъде цивилизован член на обществото и да се превърне в социопат, е серия от събития и условия, които повлияват на живота му. С други думи, ако като дете си бил заобиколен от насилие, ако са те били и малтретирали, има голяма вероятност това да се отрази в живота ти като възрастен и да станеш престъпник. Разбра ли дотук?
Карлос кимна и се облегна назад.
— Така, най-общо работата на криминалния психолог е да разбере какво кара престъпника да се държи като такъв, какво го подтиква към това. Психологът се опитва да мисли и действа като престъпника.
— Да, за това вече се бях досетил.
— Добре. Значи, ако успее да вникне в мисленето на престъпника, психологът може да предвиди следващия му ход, но единственият начин да го постигне, е, като напълно се потопи в неговото съзнание. — Робърт замълча и отпи глътка бира. — Няма да обсъждам първата теория, защото ако злото е болест, нищо не може да се направи. Няма как да се върнем назад във времето и да изживеем отново нещастното детство на престъпника, затова остава сегашният му живот и тук идва първата стъпка в профилирането. Правим предположение как живее престъпникът сега. Къде живее, на какви места ходи, с какво се занимава.
— Предположение ли? — изненада се Карлос.
— Точно това е профилирането. Нищо друго, освен гадаене въз основа на фактите и уликите от местопрестъпленията. Проблемът е там, че когато вървиш по стъпките на такива побъркани престъпници достатъчно дълго, когато действаш като тях, мислиш като тях, потопяваш се толкова дълбоко в такива мрачни умове, това неминуемо оставя белези… психически белези и понякога психологът прекрачва линията.