— Какво?
— Интернет.
Карлос се намръщи.
— Интернет може да ни помага и същевременно да ни пречи — обясни Робърт. — Преди няколко години може би с малко късмет щяхме да попаднем на следа, ако бяхме проверили в магазините за перуки, но сега… — Наля си чаша кафе. — В наши дни убиецът може да си поръча перука по интернет от всяка страна по света и ще я получи за по-малко от седмица. Може да я е купил от Япония, от Австралия или директно от Източна Европа. — Робърт замълча, хрумна му още нещо. — Освен това има „И-бей“, откъдето може да я е купил от предишен собственик, без никой друг да разбере. Този човек е твърде умен, за да остави уличаващи документи.
Карлос трябваше да признае, че Робърт е прав. Всеки средно грамотен човек може да купи почти всичко по интернет, без да остави почти никаква следа. Просто трябва да знае къде да пазарува.
— Все пак има някакъв шанс. Може да е решил, че няма да разберем за перуката, и да я е взел от магазин.
— Може. Не изключвам никоя възможност. За всеки случай ще проверим при търговците на перуки.
— Просто исках да се приближим с една стъпка повече, преди да добави поредната снимка на тази проклета дъска — измърмори Карлос, като посочи корковото табло.
Робърт погледна към дъската и изведнъж застина. Остана неподвижно, втренчен в снимките.
— Добре ли си? — попита Карлос след минута. — Престана да мигаш.
Робърт вдигна ръка, за да го накара да изчака за момент.
— Нещо липсва — каза след малко.
Карлос погледна дъската. Всички снимки бяха там. Нищо не беше местено, сигурен беше в това.
— Какво липсва?
— Една жертва.
48.
— Какви ги приказваш? Как така липсва една жертва? Всичките са тук, седем от първата серия убийства и две, откакто се активизира пак.
Карлос премести поглед от снимките към Робърт.
— Имаме една жертва, която не е маркирал, на която не е изрязал двоен кръст на врата, за която не ми се е обадил. Имаме жертвата, която не е убил той.
— Жертва, която не е убил той? Друсан ли си? Говориш безсмислици.
— Нищо подобно. Той не уби този човек, както направи с другите жертви… но причини смъртта му.
— Чуваш ли се какви глупости говориш? Кого не е убил?
Робърт погледна по-младия си колега.
— Майк Фарлоу.
— Майк Фарлоу ли?
— Истинският убиец го натопи за своите престъпления. Дори вече го споменах веднъж по телефона, след като убиецът ми се обади, след откриването на обезобразената жена, но по някаква причина не обърнах внимание.
— Да, спомням си, че го спомена. Стоях до теб.
— Това, че е бил натопен, прави Майк Фарлоу жертва.
— Да, косвено — съгласи се Карлос.
— Няма значение. Пак е жертва. — Робърт се върна на бюрото и започна да разлиства документите. — Добре, какво знаем за нашия убиец?
— Нищо — почти се изкиска Карлос.
— Не е вярно. Знаем, че е много методичен, интелигентен, прагматичен и избира жертвите си много, много внимателно.
— Добре — все още неубедено прие Карлос.
— Убиецът не е избрал Майк Фарлоу просто така. Също както останалите жертви, той би трябвало да отговаря на определени условия. Разликата тук е, че жертвата трябва да отговаря на психологическия профил на убиец. По-точно на садистичен, религиозен сериен убиец.
Карлос започваше да разбира теорията на Робърт.
— Искаш да кажеш, че ако бяхте арестували някого, който не се вписва в този профил, нямаше да повярвате, че той е убиецът. Така ли?
— Именно. Убиецът е умен, но знае, че и ние не сме глупави. Нямаше да се хванем на първия човек. Трябваше да е подходящ тип. Правдоподобен. Някой, когото да приемем. Майк Фарлоу беше идеалният избор.
Карлос прокара ръцете си през косата, дръпна я назад и оформи малка опашка с няколко кичура.
— Майк имаше ли криминално досие?
— Да, мамка му. Беше лежал доста време по интернати за превъзпитание на малолетни… Три присъди за разголване на публично място. Обичаше да показва половите си органи пред ученички.
— Педофил? — попита Карлос, като изкриви устни.